На сестрите ми
В сърцето на нощта
Ван

  Никога не съм бил бъбрив приживе. Но в ковчега, сега, съм разположен да водя монолог. Откакто капакът се затвори над мен, имам само едно желание: да се оправдая, да обясня ролята си в случилото се, да разкрия ключови моменти, за да разберете как се стигна до онова, което беше просто злополука. По природа не съм склонен към съжаления, но се налага да се поровя в съвестта си и да се изповядам, макар че вече няма полза от това. Оставям спомена за привърженик на уклончивите решения, свикнал да отлага и да внимава да не разлюти никого, да не влошава нещата поради липса на дипломатичност. Не съм от онези стари бухали сухари, нито от заядливите досадници, които винаги се мислят за повече от другите. Напротив, гледах да не притеснявам близките си не само поради нетърпимост към домашните дрязги, а защото по принцип избягвам проблемите. За мен няма нищо по-ценно от вътрешния мир и ми се искаше да постигна душевно спокойствие въпреки тежките удари. А не бяха малко бурите, стоварили се върху главата ми! Може би в някакъв предишен живот съм извършил осъдими действия, та е трябвало да плащам за прегрешенията си през своите пет десетилетия съществуване. Не съм вярващ, не вярвам нито в наказващ Бог, нито в някакво всеопрощаващо Озарение. Будистките наставления не ми бяха от полза, от изучаването на проповедите на Босюе запомних само уроците по стил. Склонността към спиритуализъм, независимо от моята нерелигиозност, предопредели интереса ми към въпросите, които надхвърлят човешкото разбиране. Опитах се да прозра мистериите на телеологията, търсих у сенсуалистите наслада от естетиката, обърнах се към романтиците да ми вдъхнат стремление към безкрайността. Поех същината, всмуках костния мозък от най-подсилващи прози, за да заякна духовно, ала подобно на змия, която си захапва опашката, само размених съмнения срещу знание, неспособно да ми помогне да разплета раздиращите ме противоречия. Упорито усвоявах литературата с надежда да открия ако не щастие, то поне жив вкус към забележителни творения. И какво, у мен останаха някои разхвърлени отломки, далечни звезди, които продължават да блещукат – в тази галактика Вотрен съседства с г-жа Вердюрен, Молой с Бардамю, А Кю със Сганарел, Ахав със Саломе, Филоктет с Офелия… Списък непълен, към който би следвало да се прибавят второстепенните персонажи, които имах удоволствието да класифицирам (напълно безсмислен монашески труд). Но всичко се обърка в клетата ми глава.
  Работата ми на коректор, с която се препитавах и която първоначално вземах много присърце, влоши паметта ми, вместо да я развие. Ръкописите и коректурите, които всекидневно ми минаваха през ръцете, промениха моя характер и ме направиха по-дребнав, докато от ден на ден плачевно губех сигурността си в съблюдаването на граматичните правила. От вниманието ми убягваха неточности, неправилни изрази, нескопосни поетични волности. Пропусках печатни грешки и типографски повторения. Издателите, които ме наемаха, не забелязваха това и продължаваха да ми изпращат коректури, а аз, подобно на бродировачките от модните ателиета, ги украсявах с моите поправки, без да влагам особено старание. В самото начало бях аятолах на пуризма, не търпях нито англицизми, нито мъглявини, нито прекалени неологизми, нито нередности, представяни за модернизъм. Възмущавах се, когато някой автор не се подчиняваше на дисциплината на синтаксиса, своеволничеше с препинателните знаци, позволяваше си неуместни, уж дръзки метафори. Зачерквах и изправях фразите с нанизани като на връв относителни местоимения. Сетне постепенно занемарих работата си. Превключих на четвърта скорост, всичко вършех надве-натри, престанах да си вадя очите до малките часове, за да доизкусурявам всеки детайл. Повечето разкази, които коригирах, бяха несмилаеми и не си струваха труда да бъдат подобрявани, но от време на време имах право на страници, вкусни като поели слънцето портокали. Бях в свои води, срещнех ли стегнат модел, който съкращава и насища своите периоди, или пък текст, преливащ от редки думи или остарели жаргонни изрази. Аз самият охотно казвам глуми вместо шеги, рушевини вместо развалини, не чини пукната пара вместо нищо не струва, лъскач за ласкател, ментарджия за лъжец, и също – скатавам се, прескрипна, казън, юродив, патрав… Накратко, за да не прозвуча допотопно, бях по-скоро out, отколкото in, съвсем не в авангарда на нахакано модното.
  Може би чужденците (какъвто съм аз), когато са научили един език не в крачка, а с четене на класиците, са по-чувствителни към някои остарели обрати. Представят си, че в тяхната уста те не изглеждат анахронични, а като белег за успешна акултурация. Сиреч техният изказ опровергава чертите им. А владеенето на тънкостите на приемния език е неоспоримо доказателство за вкореняването им в новата почва. Не им стига, че възкресяват използването на стари обрати, ами насищат речта си с витамини, със сочни народни изрази, които да придадат автентичност на уклона им към употребата на идиоми. За мен, търкал панталони по чиновете на френския лицей в Сайгон, захранен с поезията на Расин и сетне посветен от другарчетата си в тарикатския жаргон, та за мен изтънчената салонна реч от ХVІІ век не представляваше никаква трудност, простолюдното арго ми беше прозрачно, а цветистия градски говор познавах още преди да пристигна в Париж.
  Погребан съм в гробището в Бобини. Навремето имах късмет да получа билети за спектакли в Културния дом на това парижко предградие, постановки на Дебора Уорнър и Лев Додин. След едно от тези представления бях казал на жена си Лу, че когато опъна петалата, би ми се искало гробът ми да е близо до този театър. Тя го прие буквално: стелата ми е на две крачки от тамошната кула. Валеше като из ведро в деня, един вторник през октомври, когато ме положиха в земята. Въздухът беше мразовит, духаше силен вятър, нямаше нито цветя, нито венци и само шепа хора ме изпращаха до последното ми жилище. Улма, вечно младата Улма, облечена в рокля с пясъчен цвят и бежов шлифер, въпреки високите си токове изглеждаше миниатюрна под огромния чадър. Бяха дошли трима съседи, които бях канил на освещаването на новия ми дом по времето, когато още полагах усилия да установявам добри отношения с другите. Издателите, за които бях работил, се бяха почувствали задължени да изпратят своите прес аташета. Двама колеги, изтъкнати лингвисти, си бяха направили труда да дойдат. Жена ми, в антрацитено черен тайор и сиво манто, беше с подпухнали очи, а крайчецът на устните ѝ притрепваше в нервен тик. Юг, моят брат по оръжие, янсенист в литературата, държа слово за мен, изгнаника, владеещ френския по-добре от местните (силно казано), прозорливия читател (станал твърде придирчив в избора на книгите, би трябвало да уточни), крайно прецизния коректор, безкомпромисен стилист (такова бе преувеличеното ми реноме), работягата стахановец (по принуда, плащаха ми на парче), възхитителния писмописец (не и неуспял писател), чиито послания дарявали радост на получателите, пестеливия на приказки, който не се самолюбува на думите си, киномана, страстен почитател на Мурнау и Драйер, както и на Йосташ и Касавитис, Киаростами и Сокуров (колко недели, прекарани в ненаситно гледане на техните филми!), гражданина на лишената от предразсъдъци вселена (хвала на преводачите, издали ми визи за антиподите), доброволеца, посветил свободното си време на уреждането на един библиобус (имах слабостта да искам да се преборя с неграмотността на някои имигранти), верния приятел, винаги готов да помогне (дребният ми грях беше, че се чувствах необходим), съпруга, полагал усилия да разчупи неизбежното еднообразие на брачния живот (славославещият не беше в течение на някои неща), бащата, нито много cool, нито пълен гадняр, както би казала дъщеря ми (Юг, университетският преподавател по литературата на ХVІІІ век, използваше по-изискани определения, но леко неуместни). Накратко, с мен светът губеше един отличен поданик, изчезването ми създаваше празнота, която никой не би могъл да запълни, книгоиздаването, лишено от един от най-добрите си сътрудници, не би могло да ме замести, семейството ми оставаше обезглавено…
След което дъщеря ми Лор в готическата си дегизировка прочете едно стихотворение от Пиер Реверди, „Изплуване от съня“, което започваше така:

Как почувствах себе си,
като видях да минава собственото ми погребение
тази нощ.
С ръце на гърдите скръстени
присъствах на церемонията
и много трудно понасях мисълта за моята смърт.

  Тъжна гледка беше малката Лор с дългото си тъмно палто, с безформения пуловер, който не успяваше да скрие пиърсинга на пъпа ѝ, с пендатива пентаграм, с аления кичур в гарвановочерната коса, с ноктите и устните, боядисани в черно. От сълзите гримът ѝ се бе разтекъл по бузите. Цяла сутрин бе ровила в библиотеката ми, прелиствала бе антологии, преди да се спре на стиховете на Реверди. Ако зависеше само от нея, вероятно би предпочела нещо по-наелектризиращо, би издекламирала думите от албума на Мерилин Менсън Holy Wood (В сянката на Долината на смъртта):

We have no future
heaven wasn’t made for me
we burn ourselves to hell
as fast as it can be…

  Ала ѝ беше известно, че приемам сатанизма само в хомеопатични дози и в този особен ден тя се стараеше да ми угоди, припомняйки си все пак нашите мигове на съучастничество. Преди няколко месеца се бяхме сдърпали, бях я упрекнал, че бяга от часовете, прибира се по никое време, претупва всичко и нищо не ѝ влиза в главата, гледа ме с овчи поглед, ако се опитам да ѝ дам книга извън програмата, измъква се, щом повдигна някой сериозен въпрос, наежено отхвърля всичко. Бях ѝ казал, че се намира, както мнозина други, в обикновена криза на юношеството, но ѝ е време да порастне! Е, нямаше как да ми се размине… От висотата на своите седемнайсет години тя ми отвърна, че съм бил безкрайно досаден и много стар (току-що бях навършил четирийсет и шест, а ме виждаше едва ли не вече за гериатрията), че тя била ваксинирана срещу моите депримиращи екзистенциални теории, може би щели да ѝ послужат, когато чукне шейсеттака, но засега не ѝ трябвали на нея, напъпилата роза. Бях помолен да ѝ спестя своите натяквания. Вече не ми казваше татко, викаше ми на име, Ван, доставяше си удоволствие да ми нарежда в скоропоговорка да си затварям устата: N’ouvre pas les vannes de tes vannes, Van. И щяла да ми бъде благодарна, ако не ѝ опявам, откривайки, че е ходила на рейв парти, че пуши трева, че скитосва с пънкар, че един ден се носи гръндж, а на следващия си купува колан с железни капси и рейнджърски обувки, че по всички предмети има само елементарни знания, че за есетата си копира биографии от интернет, че преписва на пробните изпити, че бърка имената на четените отгоре-отгоре романисти, че се тъпче с евтини фантастични истории за вампири и зомбита, че нехае за онова, което не загрява, че ако не ѝ дръпна ухото, не сяда да преговори уроците по география, че се изпарява следобедите, когато се очаква да се занимава с темите за колониализма, че се прозява отегчено, когато ѝ прожектирам неми филми, че намира Грифит за помпозен, а Щрохайм за комичен с неговия монокъл и смехотворни сценарии, че ходи на кино да гледа единствено филми-катастрофи, че изпраща на самодейно издание куплети, изсмукани от песните на любима група, че иска да влезе в Художествената, но се интересува само от поп арта и малко от немския експресионизъм, че посещава музеите само ако я заведа, че се дърпа пред настояванията ми да хвърля поглед върху каталозите на изложбите, че ме подозира в мизонеизъм, триумфално извадена от джоба ѝ дума, за да диагностицира моята враждебност към модното. Не се водех по модите, значи не бях в час, отхвърлях налаганото преклонение пред младостта, значи бях динозавър. Макар и абониран за левеещ седмичник, въпреки симпатиите ми към революционните лиги, в нейните очи бях ретрограден мухъл, понеже не можех да трая яките кресливци, сменили окраската си от сталинисти през маоисти на късогледи активисти, защото не ръкоплясках на вилнеещите по улиците, безсилни да сторят друго, освен да замерят с камъни специалните полицейски части и доволни от постигнатото, ако опожарят двайсетина автомобила и потрошат три автобусни спирки. Аз изисквах повече: истинско завземане на властта от обитателите на градовете-спални, прилив на хора със смесена кръв в Галия, което да смути съня на противниците на метисажа.
  Аз защитавах собствената си кауза, нали аз, жълтият от Виетнам, се бях оженил за Лу, чистокръвна бретонка с млечнобяла кожа, и си бяхме създали хлапачка с лице от алабастър и гръцки нос, но с катраненочерни коси и дръпнати очи. Бракът ми с Лу ме беше предпазил да не попадна в капана на затворения комунитаризъм, каквато е съдбата на безотечествениците, когато страдат от изолация. Макар че бях наел апартамент в Белвил, квартала с многобройни азиатци, сред близките ми приятели един беше от Магреба (Рашид, високо ерудиран лингвист), друг беше син на евреин ашкенази и се определяше като космополит (скъпият Юг), но нямаше нито един сънародник. Съседите ми бяха пакистанци, косовари, сенегалци… По обяд всевъзможни подправки насищаха с уханието си коридорите. Деца с цвят на кафе с мляко играеха в задния двор, по площадките се трупаха щайги със захвърлени самоучители по френски, креолски речници, зацапани криминалета, розови романчета, пиратски дивидита, боливудски мелодрами или сапунени опери, компактдискове с електро, износени дрехи и стари обувки. Поради теснотията на жилищата по този начин наемателите се освобождаваха от вече непотребното. Оставените предмети бяха на разположение на съседите или на посетителите. На минаване всеки ровеше из щайгите и отнасяше книга и два-три диска, за да ги върне после на мястото им, като им се насити. Вехториите задръстваха стълбището. От време на време някой от благотворителната организация „Емаус“ идваше да вдигне всичко, или пък при почистване обитателите разпродаваха на безценица вещите. С припечеленото те отиваха да тършуват из битпазара в Клинянкур и си донасяха дървена резбована кутия, ретро сако, преоценени джобни книги, джунджурии за туристи, които почти веднага изхвърляха в кашоните, струпани край входните врати.
  В края на седмицата от партера до шестия етаж, където живеехме, сградата кънтеше от музика – вариететна, рап и раи, тя дънеше през тънките стени, които пропускаха дори гърголенето от каналите в съседния апартамент. Някой заядливец би надигнал глас срещу тези смущения. Но никой от нас не се оплакваше от плътната мещавица. Аз си слагах тапи в ушите или слушах Лигети с аудио каска. Лор пускаше докрай своята мини уредба и удавяше майка си под тежките вълни дет метъл, преди да се намеся и да ѝ наредя да намали звука и да се залови с четене за изпитите, с риск отново да мина за педантичен надзирател.
  Първа по успех в началното училище, с влизането си в гимназията Лор започна да изостава и да не понася най-добрите ученици. Рязко смени и начина си на обличане: за да демонстрира своето различие, предишното прилежно скромно момиченце би навлякло карнавални одежди, ако Лу не се беше противопоставила категорично. Жена ми не робуваше на модите. Сдържано елегантна, както подхожда на директорка на училище, тя се гримираше дискретно, леко оцветяваше устните си, привързваше кестенявите си коси с черна панделка, предпочиташе да носи лещи, вместо очилата си с рогови рамки, подобни на лупи, съчетаваше шалове с пуловери в пастелни тонове, ботинки и шлифери, не носеше други бижута освен брачната халка, не харесваше блестящи мъниста и бродерии, не избираше флуоресцентно боди за заниманията си с йога, в гардероба си нямаше дрехи еднодневки. Някои биха могли да кажат, че всичко у нея е скучновато класическо, но на мен ми допадаше семплия ѝ стил.
  Когато преди двайсет години я срещнах, току-що завършила Педагогическия, бях изненадан от строгата ѝ подреденост. Всичко при нея беше разчетено като по часовник: в понеделник правеше джогинг, в сряда ходеше на плуване, а през месец – в хамам, не пътуваше, мразеше непредвиденото (за разлика от Улма, красивата ми Улма, която, щях да установя по-късно, се дразнеше, ако всичко е уредено предварително), само веднъж се беше решила да се впусне в преход с преспиване, четеше единствено неразбираеми есета и детски приказки (а Улма отколе си беше пристрастена към Пруст), не пиеше, не пушеше (докато на мен цигарата ми беше залепена за устните, а гърлото ми – дълбоко), неизменно поръчваше едно и също в ресторант, никога екзотични ястия (наслада за моето небце), иначе се хранеше у дома си с мюсли, рохки яйца, стъргани моркови или пюре от целина и само от време на време нарушаваше диетата си с говеждо, задушено с вино по бургундски (бях доволен да променя тези навици).
  Съблазняваха ме очите ѝ в тюркоазено синьо, крехката ѝ шия и тънък силует. С годините тя се беше нагодила към моя начин на живот, не толкова рутинен като нейния. Направи с мен пътуване с кораб по Нил, обиколка на европейските столици, тур из латиноамериканските градове. Често охарчили се до шушка след такива престои, ние си припомняхме странстванията пред чиния с макарони, вечното вечерно меню, докато сметката ни се понапълни. Лор още не беше родена, всекидневните ни разходи не бяха кой знае какви, така че бяхме в състояние да заделяме пари за уикенди в Портбоу или другаде. Отсядахме в третокласни хотели, придвижвахме се пеша, за да не плащаме за транспорт, хапвахме на крак в снекбарове, които предлагаха евтино оцветена водица и баяти сандвичи. Но пък мързелувахме, гмуркахме се в топло море, изследвахме пещери, наслаждавахме се на пламтящи залези, отпивахме по тераси вино от региона, шляехме се из пинакотеки сред шедьоври, тъпчехме багажа си с монографии на съвременни художници и в края на престоя пропилявахме последните си банкноти за угощение с местни специалитети. Тези ваканции ни разориха на бърза ръка. Аз не печелех много, повече от половината от учителската заплата на Лу отиваше за наем, макар да живеехме в малко студио на улица „Шарон“. За да си позволим четири дни на въздух, трябваше да пришпорвам нещата, бързо да връщам коректурите, за да вземам други. И единствено благодарение на скромно наследство, получено след смъртта на някакъв чичо на Лу, ни се отвори път до Южна Америка.
  След раждането на Лор, когато се пренесохме в Белвил, Лу стана домошарка. Отношенията ни се пообтегнаха, дърляхме се за щяло и нещяло, нейните мании ме дразнеха, тя ме третираше като дрогирано пиянде, понеже пушех и си пийвах. Тя тръгна на йога, върна се към плуването, аз не правех никакви физически упражнения, но не наедрях, останах си сух като чироз. Лор ни беше спирачка, повишехме ли тон. Възклицанието „Не пред малката!“ успокояваше топката. Връщахме се към заниманията си, без да сме преминали Рубикона, непосмели да направим крачката към развода. Бяхме отговорни родители, как да лишим Лор от дом, за да бъде подхвърляна между баща и майка.
  Може би щеше да ни се отрази добре, ако бяхме отскачали до далечни места. Но рядко се откъсвахме след появата на още едно гърло за изхранване. През лятото, когато имахме нужда от глътка чист въздух, отивахме на село с допотопния си остин при една приятелка на Лу, която беше потегнала стара ферма. Там скучаех, сглобявах макети за Лор, разлиствах вяло книга, дремех в хамак, появявах се само в часа на аператива, лягах си с кокошките и винаги бързах да се върна в Париж, липсваха ми заведенията по улица „Оберкампф“ – беше ми станало навик да търся убежище в някое бистро, за да си преглеждам коректурите. Лор растеше, с Лу вече не бяхме млади влюбени. Все още я желаех, тялото ѝ не се беше обезформило от неприятни тлъстини, беше си запазила талията и фигурата, подчертавана от прилепнали поли, лицето ѝ не беше загрубяло, раменете ѝ си оставаха привлекателно закръглени, дребните бръчици около очите не издаваха възрастта ѝ (ала от нея се излъчваше ухание на зряла жена, докато Улма и на почти четирийсет години разпръскваше някаква детинска грация в стила на Лилиан Гиш. Лу искреше от здраве, а аз, аз бях със сивеещи коси, набраздено от бръчки чело, повреден от пиячката черен дроб и задръстени дробове от непрестанното пушене дори нощем. Тя спазваше вегетариански режим, аз бях месояд. Тя пиеше билкови отвари за сън вечер, аз гълтах лексотан. Аз подпирах бара, където сред други нощни птици се наливах самотно, тя посещаваше чаен литературен салон да вкусва дарджилинг с бадемови сладки между четения на хайку. Още от зори тя се вихреше да чисти и подрежда, докато всичко заблести, аз съм немарлив, измъквах се късно от леглото и бюрото ми беше затрупано с разхвърлени хартии. Тя беше много организирана, насочваше се право към целта, докато на мен ми трябваше време, за да реагирам. Поканеха ли ни някъде, не пропусках да проявя нетактичност, а тя оправяше моите гафове. Общителна (за разлика от Улма), тя беше добре приета навсякъде, а аз със своята непохватност и загадъчни подмятания разсмивах само Рашид и Юг. Тя не отбягваше приятелските събирания, аз ходех само неохотно и по принуда (Улма също не си падаше по купоните). Тя следеше актуалните публикации (докато Улма си знаеше само списание La Recherche), а пък аз по принцип никога не се хабях за нещо, което не е преминало през филтъра на времето. Тя водеше счетоводството със строгостта на министър на финансите (нейната пестеливост беше в контраст с непредвидливостта на Улма, която дори по времето, когато била без пукната пара, не мислела за следващия ден), аз бях разсипник, щом престанахме да пътуваме и ако не беше тя, бих потрошил всичките ни икономии. Тя се беше оттеглила от хуманитарните организации, в които участваше като млада, понеже не беше съгласна с тяхната предполагаема безотчетност, аз упорствах да ограмотявам нелегални имигранти с моя библиобус. Нейният вот беше центристки, аз бях абстенционист с анархистки уклон. Политическите дебати с Рашид, алтерглобалиста, бяха за нея кръчмарски раздумки. Когато с Юг подхванехме разговор за актуалните събития, тя ни подозираше, че всъщност сме реакционери и съдим за всичко от позицията на слепци, даващи мнението си за цветовете. Между нея и мен зейваше все по-дълбока пропаст. Не се разбирахме и за възпитанието на дъщеря ни. Макар и директорка на държавно училище, тя предлагаше да изпратим нашата принцеса в частен кафез за по-голяма сигурност, аз не бях съгласен поради опасението, че от събирането с мамини синчета ще изснобее. Тя трепереше над Лор да я предпазва от всичко, аз ѝ отварях очите за грубата действителност. Тя желаеше едно дете, аз не бих имал нищо против появата на второ – син, който да бъде мое копие, физически и морално.
  Най-малката сред многобройна мъжка челяд, Лор не се разбирала със заварените си братя. В семейната къща в Кемпер се водела глуха битка между нея, категория перо, и бичетата, винаги готови да налитат. Та когато се събра с мен, си пожела само едно сладко създанийце, и то госпожичка, за бога! Казваше, че доста била яла попарата на мъжкото господство и се солидаризираше с Лор всеки път, когато се осмелявах да ѝ дам за пример някое момче с по-добър успех от нейния. Двете в един глас отвръщаха, че той вземал частни уроци, че баща му инженер му помагал, докато аз не съм давал и сантим за допълнителна подготовка по математика, знаел съм само да критикувам. И тогава пáрата избиваше, Лу ме изобличаваше като егоцентричен мачо, Лор обвиняваше учителите, че фаворизирали пъпчиви нищожества без гръбнак и въображение, но не оценявали изобретателния ум на гневни бунтари като нея. Сърдеха се с дни, задълбаваха, очите на Лу хвърляха мълнии, когато правех опит за сдобряване, Лор се възползваше, за да получи от майка си разрешение да отиде на дискотека, преди да се е подготвила за контролните, та едва успяваше да закърпи с устното изпитване. Не беше тъпа, впрочем имаше доста добри оценки по френски и добри бележки по пластични изкуства, но виждаше лицея като средство за задушаване, от което трябва да се спаси, за да не изгуби своята креативност, която не се свеждаше до поддържане на стряскаща външност: имаше определен талант, признавам, да прави черно-бели фотографии на пусти улици и дървета с голи клони. Тя се възхищаваше от панорамните изгледи на Йозеф Куделка, западноевропейските лица обикновено не я вдъхновяваха, но мечтаеше да улови на живо циганските. Дори мина през цигански период, когато носеше дълги рокли на цветя, тежки гривни и големи обеци с висулки, преди да влезе в готическия образ, който според нея прилягал повече на антибуржоазното ѝ поведение. Беше си направила труда да се осведоми за ромското население, като дори потърси съответната литература от библиотека „Пармантие“ и поне веднъж проучи из основи темата си. Беше нескрито горда да ми затвори устата, когато ми изнесе обстойна лекция за миграциите на тези номади. Ала такива примирия, временно затишие на нейния бунт срещу всички възрастни, не се случваха често. Обикновено се инатеше като муле, не отстъпваше нито педя територия, сякаш така утвърждаваше своята оригиналност, сякаш непременно трябваше да ме срази, когато кръстосвахме шпаги с предпазен накрайник. Рядко си сваляше гарда – причината беше и в нас с Лу, защото поради липса на синхрон помежду ни нямахме авторитет пред нея и тя се подчиняваше само на капризите си.
  До появата на Улма не бях нито щастлив, нито нещастен. Брачният ми живот креташе, но не бях криввал встрани. Не отричам, че понякога съм бил изкушен. Усмивката на непозната в късен нощен час в бара, голите крака на почиваща на плажа, красивото деколте на италианка, залутана в Париж, пищната розова плът на продавачка в хлебарница, тръпчивостта на някоя Лолита бяха достатъчни, за да разбудят сетивата ми. Имаше такива, които не оставаха безчувствени пред моята по-скоро невзрачност, в контраст с наперените свалячи. Няколко разменени думи, споделено мохито, разходка в Ботаническата градина, билет за кино и всичко свършваше дотам дори и когато на сбогуване те обвиваха ръце около врата ми и се притискаха до мен, или бързо ме целуваха по устните. Аз си отнасях техните образи в главата и премълчавах леките драскотини по брачния договор. Лу би казала, че ми е слаб ангелът, че се правя на интересен, както можело да се очаква. Истината е, че оная ми работа беше немирна, готова да не изпусне сгода, плътските ми апетити бяха такива, че ако не бях вързан, бих записал единайсет хиляди камшика сред ловните си трофеи. Тя беше сигурна, че съм ѝ изневерявал неведнъж, но заемаше позата на благородната съпруга, която е над тези неща и няма да падне толкова ниско, че да ме шпионира. И да не съм си въобразявал, че погазвайки обета си за вярност, мога да я засегна, нея, жената, мислеща с главата си. Когато, отгърнала някоя моя книга, видеше женско име и телефонен номер, надраскани на празния лист след корицата, чертите ѝ се обтягаха, но оставаше невъзмутима, сякаш можеше да очаква всичко от мен и затова не съм в състояние да я изкарам от кожата. Величествено, с недомлъвки тя даваше да се разбере, че няма да я уязвя дори ако съм го ударил на разврат с каквото падне, тук еротоманка, там мъжемелачка. А тя не била стражар, не надзиравала мъжа си като затворник и т.н. Това не ѝ пречеше да ме обвинява без доказателства, изобличавайки ме в намерението да се напъхам във всяко легло при първа възможност, пък и завоеванията ми не били стока, нищо и никакви лесни за сваляне момичета от покрайнините! Докато тя била ухажвана от мен както си му е редът, разказваше на Лор, била ме накарала да чакам и да чезна по нея, била поставила условията си, като склонила да даде целувка след безкрайни увертюри и ми позволила да ѝ прекрача прага чак след сватбата.
  Не бях първият, който се въртеше около нея, влизах в конкуренция с неин състудент от Педагогическия, латинист с кукленско лице, с един холандец, агент по недвижими имоти, който ѝ беше намерил малкото студио в квартала Монмартър, край спирката на метрото „Абес“, с един неуморим натегач за печелене на конкурси. Имаше още в навалицата, макар и не толкова настоятелни: един лъскав светски Растиняк, наемно перо на някакъв депутат, както и един дипломирал се за преподавател по английски, който имал нещо под каскета, казваше тя. Сред толкова много кандидати що ѝ трябвало да отличи мен. Била на двайсет и три години, хващала око, минувачите се обръщали след нея, шофьорите ѝ подсвирквали по улицата, мераклиите я задявали. Но ето че, без да ѝ стане много ясно как, бях отнесъл наградата, може би защото бях пришълец отдалеч и видът ми на бродещ пес я разтапяше. Тя имаше само повърхностни познания за Азия като континент на дзен будизма. Представата ѝ за родната ми земя беше най-обща: оризови полета докъдето поглед стига и плажове, поръбени с кокосови палми, обезобразени от войната пейзажи. По времето на антиимпериалистическите демонстрации, настояващи за оттеглянето на американските войски от Виетнам, тя не е била дори десетгодишна, а още не е била завършила гимназия, когато водеща новина по вестниците беше драмата на boat people – бегълците по море с лодки, спасяващи се от тоталитризма, наложен в моята страна. Тя си спомняше, че наричат Хо Ши Мин освободител на Индокитай, двоен победител, първо в битката срещу френските парашутни сили, после в битката срещу американските морски пехотинци, макар че умрял преди превземането на Сайгон от комунистите и създаването на социалистическа република в обединен Виетнам.
  Не наблягах на това, че съм имигрант, бях зачеркнал цели страници от биографията си. Подобно на зидар, циментиращ стеничка, бях укрепил отбранителната си линия, настръхнала от зъбците на нечупливи принципи: да отърся родната пръст от подметките си, да откача веригите, прикрепящи ме към брега, без да потъна безвъзвратно, да върна брояча на нула от момента, когато изтръсках от раменете си праха от миналото, нищо да не забравям, нищо да не отричам, но да не съм като кучетата, които се връщат при повърнатото от тях, силово да овладея афективната си свръхчувствителност. По този начин бях постигнал привидна хармония, която не минаваше без фалшиви нотки, лъжех чрез премълчаване, не залагах върху картата на илюзорната прозрачност, в чието име се допускаха нетактичности.
  Всички тези добри решения бяха устоявали, докато на хоризонта не се беше появила Улма. Сякаш краката ми се подкосиха, когато получих нейното писмо. Преди малко повече от година. Не разкрих нищо от съдържанието му нито на жена си, нито на дъщеря си. Но те не закъсняха да разберат за съществуването на Улма. На Лор не ѝ влизаше в работата, Лу се правеше, че не вижда прикриваното от мен, но кръвта ѝ кипеше. Тя се издаваше чрез намеци или заплашителни мълчания. Всъщност беше ни сполетяло истинско земетресение, чиято сила осъзнавах постепенно. Лу кроеше черни планове, аз проверявах на свой гръб верността на пословицата Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път се счупи. Отгатвайки, че не ѝ казвам всичко, Лу нае частен детектив да ме следи. Драматичната комедия не завърши с хепиенд: в два часа след полунощ излизах от дома на Улма на улица „Катр-Ван“, пресичах булевард „Сен Жермен“, когато някаква таратайка, стори ми се позната, връхлетя върху мен и ме блъсна. Бях изхвърлен във въздуха, преди да падна мъртъв на настилката. Все пак успях да видя, че зад волана на „Остин”-а беше Лу.

Откъсът е от „Мъртво вълнение”, издаден от „Панорама“ през януари 2015 г. в превод на Нина Венова. Романът бе сред четиримата финалисти за награда „Гонкур“ за 2012 година. За първа среща с книгата ви препоръчваме и ревюто на Темз Арабаджиева в „На по книга, две”.

  Линда Ле е родена в Далат, Виетнам. Нейният баща е инженер от Северен Виетнам, а майка ѝ произхожда от семейство на натурализирани във Франция виетнамци. През 1969 г. семейството ѝ се премества в Сайгон, където Линда Ле учи във френски лицей. През 1977 г. с майка си и сестрите си се премества в Хавр, а през 1981 г. Линда се установява в Париж, учи в колеж, последван от Сорбоната. През 1986 г. издава своя първи роман, но по-късно Ле го изключва (заедно с последвалите го още един роман и книга с новели) от своята библиография. Автор е на 18 книги (с трите, които днес не „припознава“, са 21). Пише и литературна критика за Le Magazine littéraire, автор е на есета за литературата и многобройни предговори на книги от писатели от цял свят… Лауреат е на няколко престижни литературни награди. Избягва публичността.