Това не е хайку. Въпреки че Илиана Илиева е автор, значим за българското и световно хайку общество. „Предмети“ е името на последната ѝ стихосбирка, издадена в края на 2014 г. от издателство „Пергамент”. И, както ще си даде сметка всеки изкушен да я прочете, предметите в нея само на пръв поглед са такива – неголеми, дребни части от неживата материя, отключващи мании или затрупващи семплостта и свободата на живота ни.

  Книгата би могла да ни насочва към съзерцанието на предметите. Но не е и само съзерцание, не може да се общува с нея по този пасивен от наша страна начин. Защото, всеки един от обговорените предмети съдържа (не)изброимо количество образи, истории и динамични случвания. В стихосбирката са представени събирателни образи на 18 предмета. И колкото и да конкретизира, да се вглежда в детайли и да ни ги показва като през увеличително стъкло, именно чрез „дреболиите“, „чарковете“, разширява света – отдалечава и издига нагоре „праговете му“. Предметите не са само „патеричета“ в нашето ежедневие, не са атрибути на човешкото разглезено живеене. Под повърхността им гъмжи от животи, спомени, вселени и възможности.

   Първото мое влюбване в „Предмети“-те на Илиана Илиева се случи още на бялата корица на книгата. Ножицата, която вместо да разполовява и да е правеща нови граници, е подложила половина за живот, за изкласяване на нов смисъл и свят. „Ножиците“ ги има и „вътре“ в книгата, но там са далеч от „хибрида“ на смислите. Фолклорно-песенни, не срязващи, а разширяващи пространството. Звукът, звуците от работата на предмета са усилени, правещи много дейни субектите на живота.

    „Предмети“ е книга за различното отношение към вещите. Да, дори в пряк текст И. Илиева го е изразила в първото стихотворение – „Въведение в предметознанието“. Накрая на книгата пък, „Вместо послепис“ – думите на Унамуно за „най-благородното предназначение на вещите“ – „да бъдат съзерцавани“.

    В стихосбирката вещи, които маркират началото и края на живота, са примирени, поставени едни до други – „Лъжицата“ и „Въже“. Един предмет може да „замества шепата“ („Лъжицата“), а друг е „продължение на ръката“ („Нож“) – той променя живота и остава post factum – „след смъртта“. „Шишето“, друг предмет от първа необходимост – стихотворение, което подкупва със своята дефинитивност и философско звучене. Но за разлика от „Чаша“-та, която го следва на другата страница и е плетеница от енигми, шишето може да си позволи тъга по човешкото – завръщане „към въздуха“

…………………………
„от дъха на майстора“.

  При появата си тук познатата мартеница не е обещание за здраве и любов; има нещо преобърнато – в смисъла, в символността, в случването. „Първо падна бялото сърце“… Вместо бяло-червена цялост, стихотворението „нанизва“ на празния червено-бял конец – начална загуба и крайна липса на равновесие.
  Следващата „двойка“ стихотворения – „Свещникът“ и „Легло“ – нямат нищо общо с предметната статичност и застиналост, с които ги свързваме по презумпция – те са изпълнени, изтъкани от действия, повдигане на завесата, „издигане и падане“, божественост и богоизбраност.
  Други истории – „Точилката“, „Острилката“, „Чехълът“, „Чаркът“, „Параванът“, „Безопасна игла“, „Възглавницата“ и „Прозорец“ – в тях предмети са само имената им. Но за четящия това са няколко вълнуващи минути – заради любовните разговори на лирическата героиня с назоваваните вещи от човешкото битие; емоционални обръщения към предметите, но и изповеди пред тях, изброяване на себе си като пъзел от моменти.
  В тази книга има стихове, които с няколко думи извикват пред нас десетилетни и столетни истории – „Калъф“, „Фенерчето“, „Подковата“, „Каскетът“, „Фотографията“, „Библиотеката“, „Улукът“. Има и такива предмети и думи, които вече са „само история“ – излезли са от употребите на днешния ни живот. „Похлупците“, „Пунгията“, „Паламарка“. Но са толкова изпълнени и натъпкани с живот, образи и действия, че стиховете изиграват един много успешен refresh и reload.
  Може ли да има нещо общо между палачинката и стадо бизони? Защо за 45 минути свободата изглежда като път между две робства? И защо е толкова важно, жизнено важно да има врабче в кухнята? Отговорите на тези въпроси са в стихотворенията „Тиганът“, „Рейс“, „Радиото“.
   Друга „серия“ предмети ни се представят звуково и нагледно-картинно. Какво се чува, когато ножът минава по бруса? („Брусът“). Или: „Чулът“ – заиграване с думите, звуците и значенията, пословиците и скороговорките. „Чергата“, „Чанът“, „Часовникът“ – стихове за гледане и за слушане.
  Изброявам спирките на моите прочити. Но това е толкова относително – връщам се към тях пак и пак, защото, колкото и дефинитивно да звучат голяма част от стиховете в тази книжка, те не изясняват подобаващо пред мен естества и състояния, а ми показват непознати пространства и същности, зареждат ме с нови въпроси. Доколко познавам предметния свят, доколко съм наясно с отделните му единици? В този ред на мисли, може ли да се напише стихотворение за оръжието и за смъртоносния куршум? – на стр. 32 от книгата, „Цевта“ – какво поставя тя пред нас – избор, ултиматум или нирвана? И едно от първите притежания и помощници в живота на детето – „Проходилка“ – може ли да съдържа в случването си и живота, и жилавостта, и смъртта?
   Смъртта. За нея не се говори:

               „Не бива да местя книгите за войната
               на друга лавица.“
                                („Библиотеката“)
  Тя, смъртта, е там, настанила се е неотменимо, но въпреки това животът проблясва за миг, само с едно отместване на погледа „върху съседната лавица“.
  Животът, толкова силно поискан, обещаващ топлина, обич и свобода само в едно изречение:

               „Радиото“
               Донеси ми пак едно врабче,
               кацнало на радиото в кухнята,
               докато си брал следобед праскови,
               за да можем да го пуснем заедно
               да си отлети.

  Нека радиото да стои приготвено в кухнята, и прозорците – отворени, като покана за врабчета…

Иглика Дионисиева в „Кръстопът”.