На Ваня и Божидар,

с упование

      Виждам ясно реката. Тя е широка, разлята и точно там, пред къщата, завива плавно. Всъщност това е третият от десетките меандри надолу, тъй като тук е началото на равнината. Достатъчно дълбока е, за да няма бързеи, водата е спокойна, дори няма водовъртежи. Няма и тополи, които иначе се извисяват със стотици край бреговете ѝ, няма храсти, ниски горички, като тези изобилстващи само на километър по-нагоре. Ако погледнем картата, ще видим, че това е долното ѝ течение, малко преди да се влее. В друга, още по-пълноводна и още по-широка, вече плавателна река. Но и тази не е малка, напротив, една съвсем прилично голяма река, със старо корито и напълно достатъчна за пейзаж с къща и река.
      Ако сме екипирани с неопренов костюм, маска и водолазна бутилка или дори само с маска и шнорхел, бихме могли да се гмурнем под водата. Макар тя да е леко мътна, видимостта долу не е лоша. Ще установим, че най-дълбоките ѝ участъци са не повече от три метра, а при разливите – около половин. Веднага ще забележим изобилието на речни обитатели, най-вече риби. Ако сме опитни, ще различим както многобройните ята на дребните уклеи, така и по-бавните, но по-едри стада с каракуди, известни по тези краища като таранки. Не липсват и речни шарани, които, за разлика от езерните, са с удължено, вретеновидно тяло и са по-пъргави. На дъното, в дълбоките вирове се излежават средни по размер сомове, които стоят неподвижно в очакване на плячка – във всеки случай не вас, защото сте твърде едри. В брадясалите подмоли има раци, а в каменистите бързеи по-нагоре – мрени.
      Къщата е на два етажа, нито стара, нито нова, от тридесетте години на миналия век. С три крила. Малка е, но и не съвсем – съпоставена в мащаб с реката пред нея и плавателната река по-надолу, е по-малка, но и това е субективно. Ако се съди по броя на прозорците, на втория етаж има поне четири спални, а на партерния, освен задължителната кухня, са разположени още три помещения. Има обширен двор, но той се разгръща зад нея, самата тя е близо до брега, в дори, бихме казали, опасна близост, като се имат предвид колебанията на речното ниво през есента и пролетта. Скоро обаче разбираме, че е построена върху ниска скала, нещо като миниатюрен нос, достатъчно висок, за да държи основите винаги в безопасност от приижданията на водите. Боядисана някога в жълто, сега е избледняла, но все още има цвят, дори така е по-загадъчна, без да е страшна. Дворът е равен, ограден със запазена каменна ограда не по-висока от ръста на едър, изправен на задните си лапи заек. Празен е и няма други дървета освен два стари ореха, единият в ъгъла, почти в полето, а другият – зад самата къща, толкова близо, че сякаш я увенчава със зелената си корона.
      Не знаем живее ли някой в тази къща – ако съдим по вида ѝ, не е съвсем занемарена, което би трябвало да означава, че има някой, който се грижи за нея; от друга страна, никога не се забелязват хора вътре или из двора, дори през август или уикендите. Ако се приближим откъм другия бряг на реката или с гумена надуваема лодка, ще видим, че на втория етаж, зад прозореца на близкото до нас крило, има перде – бяло, стигащо до средата му, толкова ярко, все едно е изпрано вчера, което си остава загадка.
      Никой никога не е рисувал тази къща. Не че не е интересна за рисуване – тъкмо обратното, близостта на спокойната, светла, но движеща се река, разположението на къщата върху ниско извисената скала, изчистеният двор, отхапващ територия от отдръпващото се назад поле, както и безкрайното, дори когато е покрито с облаци, размиващи хоризонта, небе, създават вътрешна динамика, а защо не и напрежение между хуманно отвоюваната територия и чистата, недокосната природа, говорят ни за спотаената жажда за забавяне, което отпраща към дълбинните въпроси за съществуването и вписването, за естественото и ако щете, за естеството. А дали именно това не е причината, тази прозрачност на потенциалното внушение, страхът от едно клиширано в изчистеността си послание? Или просто съпротивата срещу една остаряла естетика? Няма да разберем, пък и едва ли има значение; засега ни е напълно достатъчно да я съзерцаваме и да не мислим за нищо.
      Но ето че в полето, някъде далеч, забелязваме малка, червена, бавно движеща се точка. Ние не бързаме и гледаме спокойно натам, чакаме да видим какво е това. Скоро разбираме, че е човек, който върви направо през тревите по посока на нас и къщата. Минават много минути преди точката да стане достатъчно едра и да се разчлени. Става ясно, че е жена. Не, грешали сме, проклето късогледство, това е момиче. Рано е да бъдат определени годините, твърде далече е. Сега вече виждаме, че носи нещо в ръката си, вероятно чанта. Не, не е чанта, носи голяма черна папка, от онези, в които художниците държат белите си листове за рисуване. Макар и бавно, момичето приближава. Вече можем да различим чертите ѝ и да определим възрастта ѝ – на не повече от седемнадесет години, а може и да е по-млада. Облечена е с червена като мак рокля. Има черни, дълги, разпуснати коси и бяло като млякото на току-що откъснато глухарче лице. Красива е. За момент ни обзема притеснението, че тя е нереална, от друга епоха, плод на въображението ни; скоро обаче се усмихваме, защото виждаме, че тя говори по мобилния си телефон и също се усмихва.
      Можем да останем още малко и тя ще дойде. Можем да поговорим с нея, да я питаме коя е, как се казва и знае ли нещо за тази къща. Но по-добре да си тръгнем. Защото тя е дошла да рисува. Да нарисува тази къща край реката. Нека не я безпокоим.
      …Всъщност можехме да се скрием. И да погледамe как рисува… ако не бях Lepus europaeus Pall. Къде да се скрия с тези дълги издайнически уши?…

Георги Милев в „Кръстопът“.