„… а ти будуваш, ти си един от пазачите, откриваш ближния като размахваш
            горящото дърво от купчината съчки до теб. Защо будуваш?
            Казано е: един трябва да будува. Един трябва да е тук…“
                                                                                                          Франц Кафка

Той беше и слънцето, и луната, и истината.
Той беше Тао.
Казваше се Чан Сой.
Тао?
Прибави го към името си по-късно. Когато разбра кой е. Защо е тук. И кога ще умре.
Белобрадия се беше появил за първи път на бойното поле. Между двете армии, които чакаха знак от атаманите.
Ярка светлина обля всичко наоколо. Отрази се в хилядите оръжия и погледи и се взриви в настъпващия ден. По-сияйна от сто слънца. Заслепяваща и всепроникваща.
Човеците затвориха очи. Конете пръхтяха, но не изцвили нито един. Бяха спокойни.Само тихо пръхтяха. Като при поздрав.
Когато очите се отвориха, видяха белия конник в средата на полето. Светещ.
Той пришпори коня и приближи до него, до Чан Сой.
… няма да има битка, Чан Сой, бий отбой…
Чан Сой се разсмя – мощно, дълго. Нямаше човек на този свят, който можеше да му нарежда какво да прави.
Чан Сой още не знаеше, че Белобрадия беше не-човек.
… аз съм Чан Сой, коннико; никой не заповядва на Чан Сой; не се е родил още оня, който ще ми каже какво да правя…
… аз съм Нероден; избрах за себе си името О’хара; и съм Древен; никой смъртен не противоречи на Древните…
Чан Сой беше чувал за Древните. Но, като всички останали, ги смяташе за измислица. Легенди, които си разказваха мъжете край огньовете между две битки. Приказки, с които плашеха децата вечер, преди да заспят. За да заспят.
… ако не нападна аз, врагът ще нападне…
… той няма да нападне, Чан Сой; по-малоброен и неопитен е от теб и твоята армия; и знае, че ще бъде сразен още преди първия си боен вик; и той не ти е враг…
Противникът беше станал неспокоен. Синеокият Темуужин от рода Борджигин, водач на племето на киядите, не знаеше какво се случва и това го изнервяше. Беше обикновен ковач. Всичките му бойци бяха занаятчии. Прав беше Белобрадия. Те не можеха да му бъдат врагове. И затова Чан Сой щеше да ги прегази и забрави. Истинският враг не се забравя.
… аз ще го унищожа; ще превзема земите му; ще поробя народа му; ще затрия семето му; аз съм Чан Сой…
Тогава Белобрадия се усмихна. Кротко и някак – тъжно.
… ако ти не дадеш отбой, ще го направя аз…
… не можеш да направиш нищо, Древен; или който и да си; моята армия е обучена съвършено; тя изпълнява само моите заповеди; подчинява се само на мен…
… добре;щом това е изборът, който правиш; погледни армията си, Чан Сой; защото я виждаш за последен път; ти вече си вожд без армия; сам си, Чан Сой…
И Чан Сой видя с очите си как съвършената му армия се стопява. Изчезна в един дълъг миг. Пълководците му изпускаха оръжията си, хващаха се за гърдите и се свличаха от конете. Най-добрите пълководци. Най-добрите воини също. Неговите съвършени воини. Един след друг. Дори без вик. Само стонове и скърцане със зъби. Половината му армия беше сразена, преди той да извика.
– СТИГА!
Хвърли оръжието. Свали шлема си. Ходеше обезумял между бездиханните си воини и отказваше да повярва. Взираше се в неподвижните им зеници и дъхът му спираше. Стискаше студените им ръце и сърцето му се късаше на парчета.
Бойното поле беше осеяно с трупове. Хиляди мъртви. Неговите съвършени мъртъвци.
Без нито една капка кръв.
Свлече се на колене и зарида.
Древният застана до него…
… е, Чан Сой, какъв избор ще направиш сега; ще влезеш ли в битка с оня, който не ти е враг; или ще поемеш по своя път; ще поемеш ли по пътя на своята Истина…
… Истината, О’хара; избирам Истината…
… ти си воин, Чан Сой; най-великият воин, който се е раждал в тази Сфера; съвършеният боец; затова избрахме теб…
Това беше първият му небесен урок. Най-добрият воин най-твърдо се противопоставя на войната. Защото я познава до дъно.







  Нели Лишковска в „Кръстопът“.

Бел. ред.: в „Кръстопът” можете да прочетете и други откъси от бъдещия нов роман на Нели Лишковска.