”(…) ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен – като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.” – в една книга винаги ценя повече начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича, разголва плътта на една истина, неудобна за изричане.

  „Ще се видим там горе” от Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 22 юни 2015; превод – Росица Ташева) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава – и на победените, и на победителите – е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

  Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

  Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязващо дърво така, че го обрича на изсъхване. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

  Дълбока лична самота – в която всеки плува неумело и нерядко потъва, семейни отношения – другото лице на отчуждението, фонът, който откроява факта, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече, и общество, което със заявлението, че иска да почете мъртвите, изкопава гроб за живите: усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно-мръсно – заради всички малки и големи войни, които постигат само осакатяване. Накрая остава и усещането за промененото значение на „признателност“ – като една от най- чистите форми, с които да създадеш мир. „Ще се видим там горе” – човечна книга за човешкото… което остава.

Целият текст на ревюто можете да прочетете в блога на автора му.

Ренета Бакалова в „Кръстопът” и в DICTUM.

   През 2013 г. романът „Ще се видим там горе” получава наградата „Гонкур”, както и Наградата за предпочитания от книжарите роман, Наградата за най-добрия френски роман за годината от сп. „Лир”, Наградата на „Франс Телевизион”, италианската литературна награда „Рафаело Бриньети”… (наградите на романа са общо девет)

  Разказ за трима герои след края на Първата световна война: Едуар Перикур, талантлив художник и син на богат баща, който го отхвърля заради неговата хомосекуалност, Албер Маяр, параноичен скромен счетоводител, способен на голямо приятелство, и лейтенант Анри Д’Олне Прадел, кариерист, способен на убийство, каквото и извършва, за да постигне целите си. След примирието едва оживелият Албер и тежко раненият Едуар с мъка свързват двата края в Париж. За да оцелеят, те организират гениална измама – продават несъществуващи проекти за паметници на всички, които искат да почетат паметта на загиналите във войната. Прадел пък, за да забогатее и направи ремонт на наследственото си имение, се възползва от държавните поръчки, за да пренася разпръснатите по полето мощи на войниците в държавни гробища, като при случай пълни ковчезите с пръст и дори с костите на германски войници. Съдбите на тримата се преплитат, а покрай тях се появяват образите на сестрата и бащата на Едуар, на чаровното момиченце Луиз, на любимата на Албер…

В „Кръстопът“ можете да прочетете откъс от романа.