Това заяви вчера Миленко Йергович в интервюто на Ренета Бакалова за „АрсМедия“, като допълни: „В живота тя е нещо много лошо, но за изкуството и за литературата това е нещо плодотворно…”.
  Предлагаме ви да прочетете текста на записания разговор. Можете и да го чуете в „Кръстопът” или в DICTUM.


  Четейки Вашите разкази, ми стана интересно как смятате, че в това по-неспокойно време се променя самата дума „дом”?

– Много интересен въпрос. Думата „дом” се променя според вътрешните и външните обстоятелства. Докато сме деца, това за нас е едно много важно и много фиксирано място. Когато човек порасне, домът вече може да се мести. От друга страна, по-важно е това, което се случва вън от дома. След преживяното във войната човек губи усещането за дом. И днес аз вече нямам никакво усещане за дом, нито за това, къде се намира той – или моето усещане за това е съвсем административно. Домът ми е на адреса, записан в личната ми карта – мястото, за което не трябва да плащам наем или разходи като в хотел.

   Мислите ли, че литературата на Балканите и на балканските автори носи една по-голяма чувствителност: от една страна, заради историята, която се е случвала тук, а от друга – и защото балканският човек носи една по-топла емоция?

– Смятам, че балканският човек има същото количество емоции, каквито има един човек от Швеция или Дания. Но балканският човек има повече история от този от Дания или Швеция. И по тази причина, или по някаква друга, балканският човек често се държи ирационално. Ирационалността е основен балкански рефлекс – в живота тя е нещо много лошо, но за изкуството и за литературата това е нещо плодотворно. На нормалните хора не им се случва това, което на хората от Балканите. И затова нормалните хора имат по-малко материал за книги, картини, снимки. Затова може би е по-добре да си писател на Балканите, отколкото инженер. Инженерите имат причина да се чувстват фрустрирани тук.

  Според Вас, говорейки за литературата – с какво краткият разказ дава повече от романа, въпреки че романът е по-изчерпателен?

– Като начало трябва да подчертая, че краткият разказ е доста различен от романа. Опростено казано – писател и без голям талант, и без голямо въображение би могъл да напише роман, но не и кратък разказ. Защото в късия разказ е кондензирано цялото умение на автора и целият му разказвачески талант. Да речем, на две страници и половина трябва да разкажете целия живот на човек или само този момент, който е сега. И едното и другото са много трудни неща. В този смисъл е много по-лесно да се напише роман. Макар че това, естествено, не трябва да се генерализира.

  Тогава, в този ред на мисли, може ли да се каже, че краткият разказ съчетава най-доброто и от поезията, и от романа?

– Този въпрос, поставен на един писател, получава един отговор, а поставен на издател, получава съвсем друг. Издателите не харесват сборници с кратки разкази по една странна причина. По-точно, не е странна самата причина, а това, което сега ще кажа: Навсякъде по света сборниците с кратки разкази се продават по-малко от романите. Никога няма да ми стане ясно защо това е така. Да речем, аз много обичам и да чета, и да купувам къси разкази. Прекрасно е, когато една книга може да бъде четена и в автобуса, и в метрото, и къде ли не. Романите обикновено не могат да бъдат четени по този начин. А кратките разкази се четат добре по този начин. Въпреки това хората предпочитат романите. Бих искал някой да ми обясни защо, тъй като аз не знам причината.

  А как мислите – в съвременната литература езикът трябва да е насочен повече към универсалното или да се стреми да е по-естетизиран?

– Това питане може да се постави на всеки един писател. Защото всъщност езикът е въпрос на лично решение и той няма толкова общо с това, какво е съвремието, а с личните предпочитания на всеки отделен писател

  Според Вас, ако определим литературата като живееща между предсказанието и припомнянето, за Вас до кое е по близо тя – до предсказанието, загледано в бъдещето, или до припомнянето?

– Трябва да призная, че не съм най-добрият специалист що се отнася до бъдещето. Единственото, което имам със сигурност, с което разполагам, това е миналото. И бих казал, че в своите разкази и романи никога не се занимавам с бъдещето. По някакъв начин и като читател не обичам да чета книги за бъдещето.

  Казват, че днес се чете все по-малко. Вие вярвате ли в това и ако да, как смятате, че това може да се промени и да бъде подтикнат читателят да се заглежда все повече в писаното слово?

– Не мисля. Може би не съм съвсем нормален, но смятам, че еднакъв брой читатели четат днес, както преди сто години. Четенето винаги е било малко или много елитарно занимание. Някога хората са били формално неграмотни. Днес формално почти всички хора са грамотни. Но пак четящите са малцина. От това бих направил заключението, че броят на неграмотните е останал същият. Това, че някой ще може да прочете тази дума, не означава, че той е грамотен. Грамотността е четене на книги, тя не е дори четене на вестници. Да речем – аз не знам нито български, нито немски, но мога да чета немски и български вестници. Което означава, че минимално разбирам нещо от тези езици, но не мога да чета книга на тях. Или би трябвало доста да се потрудя, да започна да ги уча. Така е и с хората, които на собствения си език четат само вестници. Те могат да бъдат по същество неграмотни и да не знаят собствения си език. Познаването на един език и писменост е свързано с четенето на книги.

  Политизирането и икономиката ограбват ли литературата? Изместват ли я в някакъв ъгъл, в който тя бива по-малко видима, и бива ли тя по-видима едва тогава, когато е по-насочена към политиката?

– Може би да, така е, но същото е било и преди сто години. И то е по простата причина, че политиците не понасят конкуренция. Икономистите мислят, че всяко нещо на света има своето изражение в пари, а това е абсолютно противоположно на изкуството и литературата. Защото, ако една литература е добра, тя е безценна. Същото е както с изкуството – да речем, че в момента в София има изложба на Кристо, през която аз тичешком минах, за съжаление, тази изложба е нещо, което не можеш да оцениш в пари, тя е безценна в този смисъл. От гледна точка на икономистите и политиците този факт е някак си обезпокоителен. Как може да съществува нещо, което няма изражение в пари.

  За Вас и според Вас каква трябва да е основната функция, основното предназначение на литературата днес?

– Основната функция на литературата открай време е била една и съща. Каква е функцията на разказа – единственият му смисъл е да бъде разказан. Литературата е самата същина на това, което съставлява човешкото. Бихме могли да кажем, че литературата е онова, по което човек се различава например от това дърво. И литературата е това, което може да придаде човешки смисъл на дървото. Тя няма други функции. Литературата няма да промени света, няма да спре войните, както и няма да направи писателя богат. Това е функцията на литературата.

   Миленко Йергович бе в България за серия от срещи с българските си читатели и представяния на новото издание на „Сараевско Марлборо”, „Орехови двори” и „Буик Ривера”…