Сгреших всичко, което може да се сгреши.
Отново съм в снега –
отново у дома,
където и снегът
е мрачен.
И трябва да го изведа навън.
Разхождам в парка сняг с приведената моя сянка.
И ме облайват кучетата от квартала – без едно.
То вижда как след мене се провлачва бяла диря –
с години трупана печал.
Кучето с опашка гали въздуха.
Носи само своя лай
и затова не му тежи животът.
Аз нося сняг.
Tича кучето след топлите следи на автобуса,
но го изпуска пак. Остава.
Кучетата сменят улиците, свободата – никога.
Знае, ще се хвалят сресаните помияри от квартала
с добрите си стопани,
а свободата не е за похвала.
Кучето, разсеяно от студ, опипва въздуха с носа си.
Рие с лапи твърдата земя. И мисли как снегът по нея
удобно се приспива. Кучето мисли за снега
и не помисля за себе си. Трябва да се внимава.
Студът е
безсилието на природата
да бъде загрижена.
Кучето се учи на студ.
Милва с опашка снега.
И времето е изстинало към двама ни.
Стихотворението е част от книгата на Иван Брегов „Няма места за сбогуване”, издадена от „Жанет 45“.
