Разбърква баба ми изпечената жега във тавата,
спокойно над огнището се моли
червеното море да се смири,
да ни нахрани.
Бъркалката като змия
с опашката си го бунтува.
Но баба ми с ръце души змията.
Опитала познанието на годините,
в змията няма да се вслуша.
Бог няма накъде да я прогони,
най-много да я приюти.
Гори огнището и тежък дим
около нейната глава се омотава.
И тя го връзва под лицето си.
И той е вече скръбният `и тюл –
да знаят другите, че дядо
отвъд се е венчал.
Бълбукат
лютите мехури –
и рибите в червеното море
поемат въздух,
крадат от въздуха на баба.
Змията се е вкаменила
и баба ми гребе в тавата,
сякаш ще отплава.
Аз ще остана сам – дете
сред милостивата земя,
която
изхвърля ме накрая някъде, накрая
на двадесет и петото ми лято.
Иван Брегов в „Кръстопът”.
Стихотворението е част от книгата на Иван Брегов „Няма места за сбогуване”, издадена от „Жанет 45“.
