Дори не правила, а нещо като скрити истини

1. Гледайте писането да ви носи наслада. Писателите обичат да повтарят колко е труден работният им процес и колко страдания им носи. Лъжат. На хората не им е приятно да си признаят, че печелят хляба си с нещо, от което изпитват искрено удоволствие. Писането е начин да живееш друг живот. Много други животи. Животите на безброй личности, които никога не си бил, но са напълно твои. Всеки път, когато седнете пред страницата и се опитвате да пишете – дори да не успявате, – бъдете благодарни за възможността да разширите обсега на вашето съществуване. Голям е кеф. Страхотно е. Велико. И не позволявайте на никого да ви убеждава в противното.

2. Обичайте героите си. За да може някой персонаж да зазвучи реално, трябва да има поне един човек на този свят, способен да го обича и да го разбира, независимо дали харесва действията на персонажа, или не. Вие сте майката и бащата на създаданите от вас герои. И ако вие не сте в състояние да ги обичате, никой не е.

3. Докато пишете, никому нищо не дължите. В реалния живот, ако не се държите прилично, ще се озовете зад решетките или в друга затворена институция, но в писането всичко ви е позволено. Ако във вашия разказ има някой, по когото си падате, целунете го. Ако ви се намира килим, който не можете да траете, подпалете го по средата на хола. Докато пишете, можете да разрушавате планети и да изличавате цивилизации с едно чукване на клавиша, а час по-късно, когато се засечете на площадката с възрастната съседка от долния етаж, тя ще ви поздрави, все едно нищо не се е случвало.

4. Винаги започвайте от средата. Началото е като прегорелия крайчец на кекс – там, където се е опирал във формата. Може да ви свърши работа колкото да не е без хич, но не става съвсем за ядене.

5. Постарайте се да не знаете какъв е краят. Любопитството е мощна тяга. Дръжте го и не пускайте. Когато седнете да пишете разказ или глава от нещо по-мащабно, дръжте под контрол ситуацията и мотивите на вашите герои, но непременно си позволявайте обратите в сюжета да ви изненадат.

6. Не използвайте нищо само защото „по принцип е така”. Разбиването на абзаци, кавичките, действащите лица, които продължават да се казват по същия начин страница след страница… Всичко това са условности, които съществуват изключително за ваше улеснение. Ако не ви устройват, забравете ги. Фактът, че определено правило важи във всяка книга, която някога сте чели, не означава, че трябва да важи и във вашата.

7. Пишете като себе си. Ако се мъчите да пишете като Набоков, на света винаги ще има поне един човек (на име Набоков), комуто това се удава по-добре. Но ако пишете по вашия си начин, при всички положения ще сте световния шампион в дисциплината бъди какъвто си.

8. Гледайте да сте сами в стаята, когато пишете. Колкото и романтично да изглежда творенето по кафенета, присъствието на други хора наоколо най-вероятно ще ви накара да се съобразявате с тях, все едно дали съзнателно, или не. Когато наблизо няма никой, можете да си говорите сами или да си бъркате в носа, без дори да се усетите. Писането понякога е именно това – бъркане в носа, – и в компания надали ще се получи съвсем естествено.

9. Позволявайте на хората, които харесват как пишете, да ви окуражават. И се постарайте да нехаете за всички останали. Нещата, които пишете вие, явно не са за тях. Но това не бива да ви притеснява: на света има безброй други писатели и ако недоволните от вас читатели се разтърсят както трябва, непременно ще намерят някой, който да отговаря на изискванията им.

10. Изслушвайте какво ви казват всички, но не слушайте никого (освен мен). Писането е най-личната територия на света. Точно както никой няма думата по повод начина, по който си предпочитате кафето, така и никой не бива да ви поучава как да пишете. Ако някой ви дава съвет, който пасва и на ума, и на чувствата ви, възползвайте се от него. Ако съветът обаче пасва на ума, но не отговаря на чувствата ви, не губете дори миг в прилагането му. За някой друг той може и да е полезен, но за вас не става.

   Публикацията на текста в „Кръстопът“ е по изданието „Асамтой” в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

Още веднъж за книгата:

   „Асамтой” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Владимир Венчарски и Ина Бъчварова). Асамтой (измислено име, което, произнесено на глас, да звучи като “Аз съм той”) излиза за първи път през 2002 г. и заимства заглавието си от най-дългия разказ в сборника, посветен на бащата на писателя. И докато първият – Шишко, е обяснение в любов към жена му, една от ключовите истории, с която се идентифицира самият автор, е Говорящата риба. В интервю за The Paris Review Керет обяснява: “Има нещо много силно в този образ. Докато е във водата, не може да говори, а извън водата не може да живее. За една говоряща риба всеки опит да се изрази е твърде трудно и смъртно опасно начинание. Мисля, че писането е нещо подобно. Не смея да твърдя, че всички писатели са такива, но аз лично съм точно говоряща риба”. В предговора си за българските читатели, Керет допълва: „Знам, че рибите не могат да говорят. Но ако можеха, какво ли щяха да кажат? Повечето разкази в този сборник не се занимават със случили се неща, а с такива, които биха могли да се случат. Често точно пътят, по който не сме поели (или не сме успели да поемем), разкрива най-добре кои сме. Така че не подценявайте отговорите на рибите – продължавайте да им досаждате с въпроси“.

Етгар Керет в „Кръстопът”.

(публикацията е подготвена по информация на издателя и чудесната поредица от ревюта в Goodreads, подготвяни и публикувани от Нева Мичева)