Богът седеше и преливаше тъга. Изгребваше я от едното си коляно и я наливаше в другото. После я връщаше обратно, хлъзгава и мътна като боза. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше. Богът не успяваше да се изправи. Така и не знаехме дали някога е опитвал. Краката му бяха вкопани в земята, подобно корени на вековно дърво. Можеше да ги движи едва, едва. Без да ги откъсва от земята. Нагоре и надолу. Бавно и леко. Преливаше от едното коляно в другото и вените му вибрираха, сякаш опитваше да открие формулата на чистата мъка.
   Никой не знаеше дали краката не го болят, а самият той мълчеше. Нито веднъж не изохка, не се оплака и не каза нищо. Всички ние го гледахме през прозорците си как стои там и мълчаливо прелива. Не ни хрумваше дори да му помогнем, макар да не личеше да има нужда от помощ, а и едва ли бяхме способни. Не можехме да направим нещо друго, освен да стоим неподвижни и да наблюдаваме. Бездействието ни омагьосваше. Хипнотизираше ни. Не ни даваше да помръднем.
   Богът не ни погледна нито за миг, но знаеше, че сме там. Можеше да се усети по начинът по който въздухът издуваше ноздрите му. Дори да не ни беше видял, със сигурност можеше да ни надуши. Но според мен, той така или иначе знаеше всичко за нас. От време на време виждахме как целият настръхваше, но не можехме да разберем дали беше заради усилието или от притеснение от вперените в него хиляди очи. А казват, че тъгата отблъсквала. Пълни глупости. Ето, нас ни беше събрала тук. Жадни. В кръг. С очи вперени в центъра. Там имаше тъга, по-голяма отколкото някога бяхме виждали и всеки от нас искаше да разбере възможно най-много за нея. Погледите ни не можеха да се откъснат от огромната фигура в центъра на арената. Не знам как по друг начин да нарека пространството, в което се бяхме събрали. То наистина приличаше най-вече на арена. Голям домат, увиснал в пространството, в пълно и несмущавано равновесие. Богът седеше в центъра с вкопаните си крака, а ние всички бяхме накачулени около него и само дето не висяхме като мокри кърпи през прозорците. Образувахме елипса с големината на Земята.
   Не знам точно какво се случи, как, нито защо точно аз излязох от цялото това вцепенение, но по някое време просто толкова много ожаднях, че трябваше да стана и да отида до кухнята, за да си налея вода. Опитах се да бъда много бърза, защото всеки момент със сигурност щеше да стане нещо незабравимо и, ако не бях там, със сигурност щях да го пропусна. Тогава всичкото чакане щеше да е напразно. Богът преливаше вече цяла вечност и беше назрял моментът нещо да се случи. Продължаваше да прелива и в момента, в който откъснах поглед от него и с всички сили се втурнах към кухнята.
   И в този момент се случи нещо. Почувствах как нещо се скъса. Сякаш бях ябълка, която се откъсва от дървото и полита надолу, лишена от захранващите я жизнени сокове. Опипах пъпа си, защото несъмнено усещах някакво разделяне и ако някой ми беше откъснал пъпната връв, сигурно нямаше как да се завърна отново. Изключих се. Обзе ме паника. Заради някаква си чаша вода. Не можех да повярвам!
  Но в онзи момент не мислех само за това. Тогава най-вече тичах. С всичка сила. Към кухнята. Към водата. Към това, което исках толкова много, че прекъснах връзката с хранителните си сокове заради него. Тичах и в мен се промъкваше ужас, че вече не усещах Бога. Не можех да го виждам, така че той сякаш не съществуваше и ако не си спомнях толкова добре за него, сигурно щях напълно да повярвам, че наистина не е възможен. Спасяваше ме само болката в пъпа. Само тя ме държеше на повърхността и ме караше да помня. Ей сега, казвах си. Ей сега ще претичам до кухнята и ще се върна. Бързо, бързо, сякаш въобще не съм се откъсвала. Само ще изпия своята чаша вода и ще се върна готова да наблюдавам как Богът изгребва тъга от едното си коляно и я налива в другото. Бавно и полека. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше. Помнех това и бързах ли, бързах. Колко глупава съм била в този момент! Та кога сте виждали ябълка да скача обратно на клона?!
   Водата беше толкова вкусна! Никога не бях пила нещо по-вкусно от нея. През цялото време, докато тичах, си мислех за това как ще се върна, но мислех и за нея и тя се оказа толкова вкусна, че дори и за момент вече не можех да съжаля, че съм се откъснала и повлечена от оная чудна гравитация се бях понесла към кухнята. Изпих я. И едва тогава бях свободна да виждам отново. Но вече не гледах само към арената. Не можех да гледам само напред. Погледът ми беше загубил фокуса си. Приличах на повреден фотоапарат, който досега е правил само една и съща снимка, а ето, че сега някой натискаше копчето му и променяше картината пред обектива. Уплаших се не на шега. Нещо ме беше повлякло и бях откъсната от земята под краката си. Движех се. Толкова време бях наблюдавала как Богът прелива тъга от едното си коляно в другото, че не бях сигурна дали е възможно да върша нещо различно от това да наблюдавам, нито дори какво би могло да бъде толкова различно.
  Оставих чашата на плота, без дори да я изплакна. Винаги съм била ужасна домакиня. Втурнах се обратно, но по средата на пътя, нещо ме накара да спра. Върнах се и измих чашата, а после я оставих да се подсушава. На плота стоеше само тя. Единствена чаша и нищо друго в цялата ми кухня. Наистина бях ужасна домакиня! Освен това изведнъж бях осъзнала, че не бързам да се връщам. Знаех, че беше отминала цяла вечност и вече назряваше моментът нещо да се случи. Знаех, че трябва да бъда там, когато стане. Бях изкарала цяла вечност в чакане и сега просто не можех да пропусна момента, в който все пак щеше да се случи. Знаех го. И все пак се движех. Нещо в мен се движеше и категорично отказваше да спре. Превърнах се в пясъчен часовник, който някой презарежда с пясък. Капачето ми беше отворено и цялата пустиня изведнъж се изсипа в мен, а песъчинките започнаха бавно да се процеждат през дланите ми. Оказах се изпълнена с време! Все едно се бях натъпкала с цяла купчина палачинки. Не знаех как се е появило, нито от къде. Беше като прашинка, която исках да смета някъде под килима. А както вече казах, винаги съм била ужасна домакиня.
   Виждах другите и сега като бях толкова натъпкана с време, ми се струваха застинали като восъчни фигури или като маслени герои в картина, в която никога не беше валял дъжд. Стояха неподвижни, наблюдаваха и чакаха. Толкова сковани ми се сториха изведнъж, че искрено се зачудих как не ги болят колената?! Никой не ожадняваше. Никой не тичаше към кухнята. Стояха загледани, така както бях стояла и аз съвсем допреди няколко минути. Искаше ми се да крещя, но не знаех дали от радост, от жал, от мъка или от страх. Оставих се на времето и любопитно се понесох наоколо. Реших, че ще е добре да разгледам мястото, в което всички бяхме толкова съсредоточени. А то не приличаше на нищо друго, освен на елипса. На домат. Една арена и вътре в нея нашият Бог, който все така продължаваше да прелива и лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше.
   Но този път не останах за да го наблюдавам. Страхувах се, че може би ще се унеса отново и щях пак с такова нетърпение да очаквам вечността да свърши. И може би този път наистина щях да я дочакам. Все пак, какви бяха шансовете да ожаднея отново? Откъснах се и се втурнах по стълбището надолу. Не пропуснах да се спусна по парапета, защото помнех, че така е по-весело. После отварях врати. Не помня колко дълго. Струваше, ми се, че това съм правила винаги. Да отварям врати.Толкова много ме биваше!
  Влизах в различни стаи и всички си приличаха по едно. Хората бяха надвесени през прозорците и наблюдаваха Бога. Другото беше различно. Някъде висяха картини, а другаде стените бяха бели или изпъстрени с цветя или рисунки. Там където нямаше рисунки, се спрях за да порисувам аз. После доволно затварях вратата, с чувството, че съм направила нещо хубаво, но и с малко надежда, че на собствениците няма да им се припие вода точно в тоя момент, че да ме погнат на някъде. Другаде имаше играчки и не пропуснах да си поиграя с тях. На някои места беше нужно да се оправи леглото или да се полеят цветята, така че трябваше да направя и това. А тези домакини, тези маселни рисунки, стояха просто така, вперили очи в Бога и неговото коляно и никоя не искаше да се захване да помогне. Не възразявах. Само понякога ми ставаше уморено и ми се приискваше да застана пак на прозореца и да погледам Бога и коляното му. Да проследя как прелива тъга, хлъзгава и мътна като боза, а лявото му коляно все се пълни, дясното все се изпразва. Не го правех. Та нали, нямаше кой да полее цветята, ако го направех! Нямаше кой да нарисува стените! Нямаше кой да си поиграе с играчките!
   Чудех се дали Богът забелязва, че ме няма. Дали не му е странно, че е загубил един от своите наблюдатели. Дали му липсвам? Но се чудех за кратко. После се втурвах пак да отварям следващата врата, а зад нея ме чакаха още един куп неща, които не можех да пропусна да направя. Добре, че бях препълнена с време, мислех си. Можех да пръскам щастие колкото си искам, макар че хората пак нямаше да гледат в мене. Те просто не ми обръщаха никакво внимание.
  Тогава дойде недоволството. Беше толкова тогава, колкото не мога да изчисля, защото всичко беше така препълнено с време. Но то дойде и остана. Така и не разбрах как се появи. Беше недоволство, че върша толкова много неща, но никой не забелязва. Всички бяха така съсредоточени в Бога, че никой не виждаше как цветята започнаха да цъфтят. Никой не беше забелязал новопоявилите се рисунки. Никой не се смееше на наредените в забавни сценки играчки. Имах толкова много време, но каквото и да правех, исках да ме забележат. Исках да ми се усмихнат. Исках да видят, че ме има!
   Разбира се, всичките ми усилия да бъда забелязана отиваха на халост. Ако можех да се погледна отстрани, щях да видя колко много смешни неща бях направила само и само да ме забележат. Надявах се дори, ако някой от тях ожаднее, да дойде да си поиграем заедно. Никой обаче не ожадняваше. Най-голямото ми постижение беше, че накарах някои от хората да се обърнат към мен за момент, да се усмихнат едва-едва на забавната муцуна, която се опитвах да направя, но те веднага се извръщаха обратно в очакване вечността да приключи и да получат това, което винаги са чакали. Недоволствах, идеше ми да тропам с крак. Все едно една никаква си глупава вечност беше по-важна от мене! Искаше ми се всички веднага и групово да се засрамят!
   Недоволството отмина без да разбера кога. Не разбрах дори как и защо, но не ми беше нужно да задавам въпроси. Без него всичко отново стана прекрасно, макар че ако някой поне малко се беше засрамил, може би щеше да ми стане много по-добре. Отново се втурнах да отварям врати. Арената беше огромно място и имаше толкова много, че докато отворех едните, други се покриваха с прах. Може би и това беше, защото в крайна сметка бях ужасна домакиня.
   Времето си течеше и издухваше песъчинките от раменете ми без да усетя. Не беше нужно да проверявам дали Богът е спрял да прелива тъга. Дали все още лявото му коляно все се пълни, а дясното все се изпразва. Всички стояха така накачулени по прозорците, че ако нещо се случеше, просто нямаше как да не разбера. Затова се успокоих и се съсредоточих върху моите си неща. Те и без това бяха толкова много!
   Беше неизбежно да се уморя. Човек винаги и все някога няма как да не се умори. Първо ожаднях. Нямаше какво друго да направя, освен да се затичам. Вече знаех как става. С всичка сила. Към кухнята. Оставих чашата на плота без дори да я изплакна. После се върнах, измих я с последни сили и я оставих да се подсушава. Водата беше толкова вкусна!
   Междувременно, Богът седеше и преливаше тъга. Изгребваше я от едното си коляно и я наливаше в другото. После я връщаше обратно, хлъзгава и мътна като боза. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше. Краката му бяха вкопани в земята подобно корени на вековно дърво. Можеше да ги движи едва, едва. Без да ги откъсва от земята. Нагоре и надолу. Бавно и леко. Преливаше от едното коляно в другото и вените му вибрираха. Mоже би се опитваше да открие формулата на чистата мъка.
   Чувствах се сякаш съм преминала през всички врати. Онези с прах. И онези без прах. Изрисувах един куп картини. Смях се, когато ми се смееше. Поиграх си с един куп играчки. И те си поиграха с мене. Сега се прозявах и исках да спя.
    Слязох по стълбището. Не пропуснах да се спусна по парапета, защото помнех, че така е по-весело. И ето ти ме мен, застанала до Бога. Съвсем близо, както никога не го бях виждала. Бях готова отново да повярвам в него. Все пак беше толкова огромен, а просто не може нещо толкова огромно да се изпречи на пътя ти и ти да не повярваш в него. Нищо не каза, като го дръпнах за крачола. Само за момент протегна ръка и аз побързах да се метна на показалеца. Бавно и тромаво, ме доближи до ухото си, като с другата длан не преставаше да прелива. Лявото му коляно все се пълнеше, дясното все се изпразваше.
    – Може ли да ме полюлееш? – прошепнах.
   Не отговори. Показалецът се смъкна надолу и ме остави на лявото му коляно. Движеше се едва, едва. Бавно и леко. Нагоре и надолу. Затворих очи и бях спокойна. Знаех, че всички ме виждат сега. Мен. Виждаха, че ме има. Ама не ми пукаше. Просто си се люлеех и се унасях в сън. Не отворих очи, за да проверя, но някак бях сигурна, че повечето дори се усмихват. Сега вече можеше да чакаме заедно. Всеки момент със сигурност щеше да стане нещо незабравимо. Нямаше начин да го пропуснем!

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“ и в DICTUM.