(Иглика Дионисиева за издадената от „Пергамент” през февруари 2016 година – „осмоза”, новата книга с поезия на Бояна Петкова)

    Един термин от естествените науки е дал наименование на новата книга на Бояна Петкова „Осмоза”. А колко динамичен и лесно възбудим е самият процес осмоза – усеща се веднага, щом читателят влезе в контакт с поезията в стихосбирката. Бидейки своеобразен „съсъд”, съдържащ „разтвор” с висока концентрация на болка, скръб и отнет смисъл, причинени от човешки загуби, книгата започва да „пропуска” съдържимото си към четящия и да го насища със закодираните в нея състояния.
    С поемането на първите стихотворения („Ритуал”, „Приложен будизъм”, „Осмоза”… та чак до „Такъв е животът”), пред очите на четящия затрептяват черно-бели ивици, светлина и тъмнина – няма светлина без „всичко останало”, а и черно-бялото „кара нещата да изглеждат /извън времето и пространството”. „Ритуал”-ът е подреждане там, където разумът казва, че вече нищо не може да бъде подредено; стихотворение, наситено с употребата на безличния глагол „има”. Има – дума, гарантираща пълнота и настояще; има – изброяване на всичко онова, което е останало след действието на антонима й. Въпреки автоматизма си ритуалът няма тази мощна и връщаща живота енергия, която може да бъде лечебна и я има в стихотворението „Приложен будизъм”. Божественото жизнеутвърждаване се проявява практически чрез детето, което все още не е така подвластно на знания и спомени. Такива знания и спомени, такъв опит, заради които лирическата героиня възкликва:

„иска ми се и аз да можех

всяка сутрин
чисто нов живот”.

   Стихотворението „Осмоза”, дало име на книгата, ме кара да се питам: Дали човек е пропусклив като мембрана по природа или такъв го правят състоянията с висок интензитет? И си мисля, че да виждаш себе си като „вестник надупчен с карфица” не показва задоволство от добре провежданата осмоза, а изразява състояние на изгубена собствена ценност, причинено от надупчването с карфица, от някакво унищожаване на целостта. Същевременно човекът-мембрана е избрал/или е познал най-хубавата функция – да „провежда”, без да прегражда и да спира, да е път и врата за „светлината / (и всичко останало)”.
    Всичко останало – обобщаващо словосъчетание, което в контекста на лирическите текстове се оказва категория, обемаща полюсно противоположни значения: добро и зло, важно-неважно, радващо – причиняващо болка; придобивки и загуби. Съдържа такава болка, която трябва през повечето време да бъде „прибрана”, за да може да се живее с нея. Стихотворението „Проверка” илюстрира колко опасен и животозастрашаващ може да бъде споменът, показан като готово оръжие без „нужда / от наточване”, защото „боли/достатъчно”. Така стигам до поетическото дефиниране на книгата в стихотворението „Траур”:

„поне една книга –
мерна единица
за време на скърбене”

    Автоматично изниква въпросът: Книгата преброено време ли е? Та нали тя е и вграждане, говорене за и говорене с отишлите си? – нали тя е някакъв техен живот? А също и начин Те да останат, да са тук, да са тук достатъчно дълго. Това го потвърждава и стихотворението „Помпей” – не просто поетичен текст за град, станал нарицателно за масова смърт под прах и лава, а химн за топлотата на човешкия допир и грижа, проявени независимо от обстоятелствата, с постоянство, траещо
                                                             „няколко века
                                                             цял живот”.

    Да останеш достатъчно дълго на мястото си за някого или да покажеш колко е важен другия за теб чрез малко на брой обикновени предмети (и топлина) – и времето, и предметността изразяват обич („Лична класация на жестовете на грижовност”). Така, по описателен начин научаваме и за други важни неща, изразяващи живота („Има неща, на които не мога да устоя”, „Такъв е животът”). Но понякога след живота остават само предметите и ти се струва, че дори природното ликуване е неуместно („Твърде много пролет”). Нужна е една „Деконструкция”, за да се подреди светът за малко („Деконструкция”, „С пролет под стъпките си”, „Меланхолия”). Стихотворенията „Ириси” и „Съвършенство” са част, стъпала от един път; търпението като градивна единица, обуславящо липсата на острота(на другата страница). Тези текстове създават една малка „злачна земя”, където човек може да се утоли духом преди отново да навлезе в необозримите пространства на страданието. В тези пространства обичайните неща имат друго случване: животът на жената като „Ези-тура”, тялото й – като неразпознаваемо за нея, но единствен дом мъртвата дъщеря („Дом”). В лирически текстове като „Въпрос”, „Ние”, „Танц”, „Разбирам”, „План” – загубата и скръбта, инспирирали тази поезия, колкото и да са унищожителни за лирическия говорител и за авторката, са някак щадящо поднесени, като сублимация отвъд катарзиса.
   В книгата на Бояна Петкова аз разпознавам болката и като мощна творческа сила – благодарение на нея са създадени текстове, които поставям най-високо на своята осмотична поетична класация: „Молитва”, „Три сестри”, „Онемях”, „И понеже сълзите на бяха възможни”, „Възкресение”. В стихотворението „Морз” се казва, че

            „трябва да имаме
            таен код
            или дума
            която да означава
            всичко
            което вече нямаме”

И
            „да я изпращаме
            един другиму
            в моменти на особена
            невъзможност
            да дишаме”

   Докато намерим такава дума, мисля си, можем да изпращаме поетичната книга „Осмоза” един другиму.