(предговор на д-р Добрина Топалова към издадената от ИК „Знаци“ двуезична книга с поезия на Теодор Рьотке „Тъмна светлина”)

   Автор на десет поетични сборника, носител на наградата „Пулицър“ за поезия (1954 г) и на годишната Национална наградa за поезия (за 1959 г. и за 1965 г.), поставян в десетката на големите американски поети на 20-ти век, Теодор Рьотке е от най-вдъхновяващите класици – вълнувал света приживе и останал търсен автор и след смъртта си (1963 г.). Един непознат на българската публика автор, който ще бъде харесан от всички, готови да изпишат Дух и Природа, с главна буква.
 Несъмнено съществува дълбока близост между поезията му и американския трансцендентализъм: заради една духовна чувственост, която има своя достъп до Бога чрез екстатическото преживяване на познанието, заради виждането на природата като другото лице на Бог, като глас на откровението („Гласът“). Един романтически поглед към битието се застъпва във все още болните от просвещенския рационализъм времена за мъдростта на душата, за тайнството в битието, за чудесата на съществуването ни. В тази поезия всичко вибрира, трепти, има скрито дихание („Орхидеи“), очертава вълнови кръгове („Познавах една жена“), нещата си предават енергия и дори на камъните прорастват криле („Малките неща“). Една тръпнеща жива вселена огражда човека отвсякъде, всмуква го в мистерията на преображението си и той „става“ природа, Природата си. Божествената му природа го свързва дълбоко с всичко наоколо – дотолкова, че ако нещо прошумоли в папратите наблизо, сякаш не те се разделят, а „плътта ми се дели“ („Малките неща“). Поетът изповядва: „Това трептене е моята стабилност.“ То е усещането, че си духовно жив – част от непрекъснато вибрираща вселена („Събуждането“, 1956).
   В поезията на Ротке читателят ще открие екстаза от Битието в „тъмни времена“ („В тъмни времена“). Човекът може с „едничка крива стъпка“ да изпадне от духовната пътека, да бъде погълнат от инертността на разума, вечно преживящ отровна храна, гарнирана с клишета („Прогноза“).
   Екзистенциалният размисъл в тази поезия е насочен към голямата дилема природа-култура. Езикът на Рьотке неведнъж е ироничен спрямо цивилизацията. Социалната сфера с нейния култ към реда и културното клише се превръща в един омагьосан кръг на тленността – „праха, който се сипе от стените на учреждения“ глазира „еднаквите сиви стандартни лица“ („Елегия“). Предразсъдъчното вкопчване в културата и загърбването на природата – това е сигурно самоубийство на човека, погубване на собствената му уникалност.
   На два пъти в тази книга се появява един мъченически образ – този на здравеца, късче природа близо до хората, метафора на природата у нас. Героите са толкова отчуждени от себе си, че неусетно убиват цветето.
    Стихотворението „Искрен гняв“ е предизвикателство към илюзията, че не сме толкова болни – нужен е див, първичен гняв, пълно отхвърляне на културни роли и маски, за да се видим като чиста природа – същност. С романтически пантеизъм поетът преживява повторението на природния цикъл като Първото събитие, колкото и добре да знае, че минзухарите ще поникнат на същите места („Пролетно настроение“). Но повторението в социалната машина – то е „безкрайното копиране на животи и предмети“, „pитуалът по вадене на копия, поставяне на кламери и запетайки“ – едно безкрайно систематизиране, в което за уникалното няма място. Затова, дори когато припознава ритмите на собствената си поезия, Рьотке посочва поне два източника, единият от които непременно е от природата – танца на мечето и поезията на Йейтс.
   Един поет, „на ръба“ между тук и отвъд, сетивно и свръхсетивно – космическа антена, улавяща „ураган от съответствия“ („В тъмни времена“). Тъмната светлина е онази, която човекът усеща у себе си в порива си към познанието. Тя е светлината на духовната трансформация. Светлината, в която „Духът познава себе cи, и духът e Бог,/ свободен в беснеещия вятър, човекът е Бог.“
   Тъмната светлина озарява света на търсещия. Един голям поет го споделя за пръв път с българската публика – като уникално човешко пътуване, като безспирно питане, като щастливо намиране…

  „Тъмна светлина” е издадена от ИК „Знаци“ след споразумение и преотстъпване на правата от Doubleday, част от The Knopf Doubleday Group, подразделение на Penguin Random House, LLC. Преводът е на Христина Керанова, а корицата и оформлението на двуезичното издание е на Невена Ангелова.

   Теодор Рьотке (снимката е фрагмент от фотография на Mary Randlett) е роден в щата Мичиган, където завършва с отличие университет през 1929 година. Пише първата си книга „Отворени врати “ (1941 г.) в продължение на десет години, но репутацията му нараства с всяка нова книга. В търсене на истината чрез поезията, Рьотке създава забележителни стихотворения, които насърчават поколения американски поети да изследват тайните на човешката същност.
   Стихотворенията му варират от остроумни стихове в строг ритъм и безупречни строфи дo стихотворения в свободен стих, пълни с мистични и сюрреалистични образи. Природата c цялата ѝ тайнственост, красота, свирепост и чувственост е винаги наблизо.
  Рьотке преподава в различни колежи и университети, включително Лафайет, Пенсилвания и Бенингтън, a последно работи в университета на Вашингтон, където е ментор на едно поколение поети от северозападната част на страната. Умира пpeз 1963 г.
   Автор е на десет поетични сборника, три от които излизат посмъртно. Издадени са негови книги със статии (1965), стихотворения за деца (1974), избрани писма (1968), бележници (1972) и др. Неговите Събрани стихотворения излизат през 1966 г.
   Рьотке печели наградата „Пулицър“ за поезия през 1954 г. за стихосбирката „Събуждане“ и годишната национална наградa за поезия два пъти: през 1959 г. за „Думи на вятъра“ и посмъртно през 1965 г. за „Далечна земя“. Смятан е за един от десетте най-изтъкнати aмерикански поети на 20 век.
    В България се превежда за първи път именно в изданието на Издателска къща „Знаци“.

  Theodore Roethke was born in Michigan, where he graduated magna cum laude from the University of Michigan in 1929. It took him 10 years to write his first book, Open House (1941), but his reputation grew with each new collection. In search of truth through poetry, Roethke creates remarkable poems which encourage generations of American poets to explore the mysteries of human nature.
  His poems range from witty poems in strict rhythm and flawless stanzas to free verse poems full of mystical and surrealistic imagery. Nature and its mystery, beauty, fierceness, and sensuality, is always close by.
  Roethke taught at various colleges and universities, including Lafayette, Pennsylvania State, and Bennington, and worked last at the University of Washington, where he was mentor to a generation of Northwest poets. He died in 1963.
  He is the author of ten poetry collections, three of which came out posthumously. Among his published works are also articles (1965), poems for children (1974), selected letters (1968), notebooks (1972) and others. His Collected Poems was published in 1966.
  Roethke was awarded the Pulitzer Prize in 1954 for The Waking and the National Poetry Award twice: in 1959 for Words for the Wind and in 1965 for The Far Field. He is considered one of the ten most distinguished American poets.
  Dark Light is the first translation of Roethke’s poems in Bulgarian.

Теодор Рьотке в „Кръстопът”.