стигнахме казва
и започва да сваля
дрехата на деня
дрехата на живота
всички малки тела
зад които сме пребивавали някак
този срам да се гледаме
този нервен смях
омотан край последното копче на есента ни
тази крехка виделинка
на мисълта
тази невидимост на човека
има ли кой да ни прибере
сянка на къщата да завещае
да подкрепи изморения хоризонт
с младо дърво
тясна зирка с грижовна ръка
във оградите ни да издълбае
стигнахме казва
но вече до корена знам
че ще изсъхна преди да дам име на плодовете
свалям дрехата на живота
свалям от себе си целия свят
тяло на вересия заел
от мен –
от човека
