Онова простъргване на часовете,
приплъзване на времето, измъкването му изпод
косите ни.
(Досущ като вятъра през юли късно вечер.
Нали го знаеш вятъра. Нали го знаеш юли.
Какви са само тънички, лукави вечер,
готови да завържат липсващо море
по крайчеца на устните.)
Въпросите, ако ги има,
ако въобще решим да им играем старата игра,
са ей такива:
Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, които ни отделят от съседите.
Какво сме ние.
Едно гигантско колело, което
тръгва да строшава нотата на вторнишкия дъжд,
(по Кортасар) един циклоп от двама,
уста в уста и нос във нос.
Но още.
Нещо твърде дребно,
мравка,
от вестник лодка,
дума от стихотворение,
нещо, дето всеки да забрави
и всяко утро да превърне в камък.
А може ли моретата да се развържат.
Сънуваме ли къщата във къщата,
или сме само опита на четири стени
да съществуват.
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
