“Какво искате?”– попитах влезлия с глас, изразяващ просто учудване, а не раздразнение или дори страх, тъй като мъжът изглеждаше мек и безобиден.
   ”Нищо – отвърна той и свали шапката си (едва сега забелязах, че е с мека филцова шапка), от което видът му стана почти жалък – просто искам да поседя на топло в кухнята; имате кухня и в нея е топло, нали?”. Смайването ми попречи да реагирам веднага и да го спра поне с думи; видях как леко приведеният му гръб потъва в коридора. Догоних го в мига, когато натискаше дръжката на вратата и хванах лакътя му – леко, но достатъчно настоятелно за да разбере, че трябва да се обърне, тъй като непременно имам да му кажа нещо.”Но аз не Ви разреших” – казах със значително по-твърд глас, но все пак не толкова, колкото желаех. Влезлият се усмихна смутено, почти обезоръжено (дори примига два три пъти), след което с маслен тембър изрече: “Но на мен ми е студено, навън вали сняг, елате да Ви покажа…”. Не му позволих да ме хване за ръката (което беше неговото желание), а тръснах глава от внезапно връхлетелия ме гняв и креснах: “Какво си въобразявате, нахалник с нахалник!” – пронизвайки го с поглед, изпълнен с бездънно възмущение, от който той се смути още повече. “Какво си въобразявате!” – повторих пак, без да преставам да го пронизвам. Видях как човекът се смаза съвсем, сведе очи и отпусна ръката си (тази с шапката), заставайки в нещо като поза “мирно”, само че гротескна, тъй като не се намирахме на казармен плац, а в моя апартамент, в 2 часа през нощта. “Извинете – промълви едва чуто той – май ще е най-добре да си тръгна. Но Ви уверявам, че наистина нищо не си въобразявам. Просто си помислих, че кухнята Ви е топла и че ще мога да поседя малко в нея, за да се стопля.”. “Не – възразих му – Вие си въобразявате и то много; как в противен случай ще ми обясните меко казано нахалното си поведение, което е очевидно дори само от факта, че без да Ви канят нахлувате в апартамента ми в 2 часа след полунощ?..”. За по-голяма убедителност вдигнах китка за да покажа часовника, но видях че не е там и смешно прибрах ръка в джоба на пижамата (погледът си обаче не отместих и не смекчих, тъкмо напротив, станах още по мрачен, от което на неканения посетител почти му призля). ”Още повече – продължих аз – че е пълно безобразие човек да се събуди през нощта, да стане да пие вода и, нищо неподозиращ, да се сблъска с напълно непознат, чужд човек в антрето на собствения си апартамент!”. “Добре – вече нечуто прошепна той – аз ще си отида, сега разбирам колко неправилно съм постъпил. Но ако е възможно – за пет минути, не повече – нека поне кучето ми да остане тук.”. “Какво!?“ – настръхнах аз и се огледах истерично – нима тук има и куче?”. Въпросът ми увисна и веднага се обезсмисли, тъй като зад мен стоеше едър, дългорунест пес със само на пръв поглед добродушни очи и големи, провиснали като парцали, уши. Възмущението ми веднага бе сменено (неволно, съвсем неволно) от страх; другояче едва ли би могло да бъде, тъй като фактически аз бях в ръцете на неочаквания и нагъл посетител заради простата очевидност на обстоятелството, че той бе господар на гледащия ме изпитателно звяр.
   “Това е моето куче – оправдателно каза той – казва се Фриц и е много вярно. Дори няма да е пресилено ако кажа, че е най-добрият ми приятел. Освен това е много умно, никога не пикае, когато се намира в която и да е къща.”. Тъй като не казах нищо (страхът стискаше гърлото ми), влезлият се поокопити и гласът му стана по-уверен. “Само пет минути, в никакъв случай повече, нека се постопли. А аз, разбира се, ще изляза…”. “Не – изпъшках с мижитурски пресъхнал гласец – по-добре останете и Вие заедно с кучето си.”. “Не бих могъл да злоупотребявам с добрината ви – блеснаха очите на влезлия – ще бъда щастлив ако позволите да постои само кучето; след пет минути ще дойда да го взема.”. “Моля Ви – изстенах тихо (за да не раздразня звяра) – аз все пак съм човек и наистина ще ме обидите…”. “Но не мога да разбера – прекъсна ме учудено мъжът – защо така бързо променихте мнението си. Та само преди четвърт минута ме убедихте колко лошо съм постъпил и аз разбрах, че в действителност съм бил нетактичен; а ето сега изведнъж ме каните най-учтиво да остана… Но – усмихна се лъчезарно той и вдигна шапката до гърдите си – обяснение има и то се крие в природната Ви доброта; тази доброта, която е присъща на малко хора и която напразно се опитвахте да прикриете зад престорената си студенина преди малко.”. “Така е – излъгах малодушно аз (не бях аз, а някой друг!) – аз всъщност съм добър човек.”. “Радостен съм – още повече се въодушеви човекът – че открих толкова добро сърце в такава студена нощ. И сигурно ще ме упрекнете в сантименталност (а аз наистина съм сантиментален), но ако не би Ви обидила подобна дързост, бихте ли (наистина се извинявам!), бихте ли ми позволили да Ви целуна?”. “Целунете ме” – съгласих се след мигновена консултация с очакващите моя отговор очи на кучето и поднесох бузата си, която гостът възторжено докосна с устни. “Все пак в мен остава едно подозрение – с тих от неудобство глас продължи той – което с радост бих отхвърлил, ако вродената ми вярност към истината не ми пречеше. Кажете, моля, за това Ваше ново отношение към мен (отношение човеколюбиво и благородно), не допринесе ли поне малко неочакваната за вас поява на кучето? И не беше ли страхът (о, извинете за долното ми подозрение) този, който ви подтикна да постъпите като великодушен гостоприемен домакин? Защото, ако е така, то аз не бих могъл да остана дори и секунда повече тук; това би означавало да злоупотребявам с Вашата слабост, да постъпя по начин, който винаги е бил диаметрално противоположен на моите убеждения, с други думи да Ви изнудвам от позиция на силата.”. “Така е – признах аз – кучето беше поводът да ви поканя”. Човекът веднага посърна, тежко въздъхна, шапката отново увисна отстрани до тялото му, главата му клюмна и с мъка вдигна очите си… “Извинете ме – каза той – аз наистина постъпих недостойно и сигурно съм Ви унизил.”. После се промъкна покрай мен с бърза притеснена крачка към външната врата. С облекчение видях как кучето го последва, като при рязкото си завъртане ме погъделичка с рунтавата си опашка по глезена. Преди да излезе, странният гост се обърна към мен и покрусено заключи: “Ако все още можете, моля, повярвайте ми: аз наистина не исках да злоупотребявам с превъзходството, което ми даваше присъствието на кучето, не исках да се възползвам от Вашия страх; аз наистина мразя (това е единственото нещо което мразя) постъпките от позиция на силата.”.
   След тези думи мъжът излезе и чух как резето меко и извинително щракна.

Георги Милев в „Кръстопът“.
Георги Милев в DICTUM.

С това това повторно публикуване искаме да Ви напомним за великолепната книга с кратки разкази на Георги Милев „Десет минути”. Книгата все още е налична и в „Български книжици”.