Сцветанаснягврисунканадете си реши бялата коса на покрива, понеже стаите ѝ вече са застлани. Освен това (когато гребенът-рибена кост за трети път одраска заоблената паралелограма на ръбчето над лявата й очна кухина) ще завали. Усеща се. Тогава покривът е най-удобен за бране на дъжд, а чашката на жадното пате отдавна е празна и то е спряло да се клати в ритъм с илюзията, че е вечен двигател. Не че е капризно – няма нищо против да пие от езеро, река или нещо друго, но там, почти навсякъде, водата вече е изсечена, дори в морето, от което са останали накъсани зелени листчета, намачкана суха хартия. Ще завали, вижда се, но има още малко време – рибената кост за втори път убожда ръбчето, Сцветанаснягврисунканадете почти е успяла да измете хартията от мислите си и точно тогава, в половината от видимото с този неин поглед, влита вестникът-пчела. И спира. В средата (изчислил го е с хоботчето си – статията за създателя на калкулатора), защото обича симетрията (пак затова често се е опитвал да изравни крилата си, които са несъразмерни, откъсвайки прогнозата за времето от по-дългата част на по-дългото, но не става така, понеже е направен от смачкани страници, които веднага се изправят на мястото на откъснатото).
     От покрива се вижда как, освен че ще вали, в двора е влязла лисицата, която яде геврек и се задавя, защото не може да спре да се смее от щастие, че вали. Водата, събрана в очната кухина и трите драскотини над нея, ще е достатъчна за чашката на патето и тримата – Сцветанаснягврисунканадете, лисицата, която хрупа жълти минзухари, и вестникът-пчела могат спокойно да гледат как палмите (Сцветанаснягврисунканадете сади в двора си палми, за да не мисли за далечни страни) обръщат острите си тънки лапи към голямата дупчеста лейка – която някой е запушил с тъмни облаци, но това не ѝ пречи – и с пълни шепи наливат вода в чашките на своите клатещи се патета, влагата започва да попива в хиляди накъсани зелени листчета, а аз разбирам, че историята, в която вестниците са пчели, не ми помага да заспя и през целия път трябва да слушам една баба, която дори не е моята.*

* – Разказът е публикуван в брой „Есен’08“ на Тримесечника за литература „Глоси“.