На Никола Кесаровски


   Вестта, че Нико Кесаридзе се е самоубил ме свари неподготвен. Казано директно – стана ми кофти. Започнах да примигвам като залят от внезапно плиснала върху мен студена светлина. Първо се сетих за това как той имаше навик да използва фразата „хитро момче”, придружена от дяволита полуусмивка най-често по адрес на известни личности. В нашата тесничка всекидневна сме – седим двамата, на кръглата маса край стария немски акордеон, пред бутилка вино и Нико казва:
    – Виж какво, Джон Ленън беше хитро момче. Той измисли лафа, че животът е това, което ни се случва, докато правим планове за нещо друго.
   Подобни неща е загатвал мисля и Шота Руставели седем-осем века преди него, но казани по малко по-друг начин и то в стихове, но Шота не е скочил от покрива на болницата. Тогава не е имало болници.
   Не че Нико е първият, нито ще е последния, решил да прекрачи в друго измерение прегръщайки въздуха в топла нощ в края на август – от онези къси, непонятни нощи, в които ти е много топло и много празно.
      Но приказката ми беше за друго.
   Отиваме значи ние у Нико с една изрусена библиотекарка от градската библиотека в Ахалкалаки, месец-два след погребението, за да видим каква част от книжната му сбирка би била ценна за фонда. Беше ни извикала майка му – искала да дари на библиотеката каквото сметнем за запазено и стойностно. Още на влизане ни лъхна миризма на вехто и спарено, както често мирише в жилищата на хора, на които за последен път са били четени детски приказки преди седем-осем десетилетия. Във всяка стая тегнеше атмосфера на догадки, старост и тъга. В един ъгъл на коридора имаше празна опаковка от ирански прах за пране „Барф” и малко дървено столче, чиито крака бяха вързани по двата диагонала с тел. Гледах всичко през очите на Нико – ето тук е спял, на вехтото, постлано с чиста покривка легло, което всъщност представляваше просто една провиснала пружина с четири напукани дървени крака. Старият му компютър беше като крайцера „Аврора”– монументален и ненужен, с няколко стари дискети разхвърляни край него, от тези дето се ползваха преди сто години. Прозрачен син химикал стоеше до дискетите, като повехнала някогашна знаменита танцьорка. На стената – лавиците с книги и литературни списания, които е чел. Сякаш всеки предмет в жилището знаеше много повече за Нико от мен и аз се оглеждах с тиха почит наляво и надясно, все едно бях в музей. Майка му – дребна старица с уродливо лице, стараеща се да не се показва много пред хората поради деформацията, ме видя да се заглеждам в един голям тефтер. Отгоре пишеше „Книга за приходите и разходите” или нещо такова. Надписът беше на руски, а не на грузински – явно беше счетоводна книга от брежневските времена.
    – А! Това е дневникът на мъжа ми – бащата на Нико – Хрисо Кесаридзе. Беше шивач. Написа го малко преди да умре – започна да обяснява тя -След две седмици прекарани в болницата изведнъж усети, че спомените му са на път да се споминат, както се изразяваше. Пожела да му занеса нещо за писане. Буквално го изля за няколко дни. Все едно градеше триумфалната арка на своя живот.
   Слушах я като избягвах да я гледам директно, за да не я карам да се смущава от вида си. Наистина беше от онези стари жени, които е почти невъзможно да си представиш, че някога са били малки момиченца.
 Отворих тефтера заинтригуван. Страниците бяха с неназовим цвят – някакъв неидентифициран нюанс между бялото и жълтото. Прокарах ръка по първата страница, после прелистих някъде назад и започнах да чета. Още след първите редове взех да ококорвам очи.
   „Тя стоеше там, тръпнеща с всяка клетка, дишаща, желаеща нещо явно и терзаещо, от което въздухът в ателието ставаше още по-тежък.
   Треперех целия, глупаво щръкнал с шивашкия метър в едната ръка и с две карфици в другата, които от режеща възбуда натисках с острите върхове към палеца си, но без спомен за болка.
   Всеки от нас беше проникнал вече в света на другия и знаеше, че му принадлежи. До нас, полускроената рокля висеше на окачалка за проба, като трети, човек. Ненужен.
   Какво трябваше да се случи – може би и двамата знаехме добре и точно затова не правехме нищо. Стояхме като две красиви, потни животни, полуразсъблечени, полуусмихнати, изгарящи от нетърпение всеки да даде на другия това, което очаква.
   По радиоапарата („Браун”) бръщолевеха нещо за успехите на някакъв колхоз, когато започнах бавно, копче по копче да разкопчавам ризата си…”
   Затворих книгата и възбудено казах на баба Тамар:
   – Можеш ли да ми го дадеш за ден-два да го прегледам? Ще го пазя.
   – Ми взимай го – отвърна тя с провлачен тон, от който личеше, че вече всичко ú е безразлично в този живот.
   – Прибрах се и се озовах лице в лице с Дневника. Понеже ми се струваше достъпен, не го отворих веднага. Обичам да удължавам миговете, когато предусещам тайнствена неизвестност. Сипах си чаша изстудено „Ркацители” и се загледах през прозореца навън, сякаш гледах за последен път това, което рамката очертаваше и трябваше да го запомня. Убедих се, че ритъмът на пейзажа отвън си е същият. Една чайка прелетя точно както предния ден по това време за да запълни зейналия пред прозореца ми зев. В главата ми пък прелетя мимолетно мисълта дали чайките, като им писне от живота понякога се самоубиват и след глътка вино реших, че сигурно да. После разтворих тефтера. Оттам ме погледна едър почерк, леко несигурен като походката на стар, висок генерал, с едва зебележим наклон надясно. Обикновено левичарите пишат с наклон надясно. Много интересно изписваше „к”-то и „а”-то, но след две-три страници им свикнах. Странно, но ми се стори различен от почерка, с който беше написана онази сцена, която ми беше попаднала най-напред пред очите. „Така ми се е сторило” – си казах и продължих. Най-напред прочетох, че бащата на Нико е роден на 28 януари 1916 година – две години преди приемането у нас на григорианския календар и много обичал да кара колело. Преди колелото, обясняваше надълго и нашироко какви клони и плодове имало родословното му дърво. Как дядо му – също Хрисо, имал четирима синове и една дъщеря, пък най-големият от синовете му се прехласвал по иконите и ореолите и станал поп, а друг починал млад – все ей такива човешки работи. За ученическите си години беше лаконичен – явно това за него е бил период, в който не е имал с какво да се гордее или чисто и просто е бил доста отдалечен във времето, та не е можел да отсее кое е част от неговия личен ученически живот и кое – сборен спомен от живота на всичките му съученици взети заедно. Вече възмъжал, с помощ от баща си отворил дюкян за прежди и платове. Започнал да навлиза в търговията и така покрай преждите и другите стоки, набавяни от един руски евреин, с който пък се запознал по повод на сделка с биволско сирене, неусетно и романтично станал на двадесет и пет години. Тогава избухнала войната с Германия – през 1941 година. Явно Хрисо е бил „хитро момче”, защото като видял войната да тропа напористо на вратата му, точно преди да замине на фронта през четиридесет и втора, бързо се оженил. Поне такова усещане оставяше лаконичното описание на това важно събитие – сякаш войник с решително и добре заучено движение си стяга колана точно на онази дупка на която трябва, за да изглежда безупречен за сутрешния преглед. Оженил се за десет години по-млада от него девойка – днешната баба Тамар, както се подразбира. Следваха няколко страници с описания на палатки, фронтови лагери, боледуване от малария, краста и загатване за някаква срамна болест. После от редовете изскочи кльощав абхазец, който нищо друго не умеел да прави така добре както да лови змии и да изработва колани от кожата им, които продавал на своите другари. Преди да ги направи на колани ги пускал в спалните където спяли, слагал ги в каските на другите войници и изобщо обичал да им прави номера. Убили го някъде в Румъния докато преминавали някаква река. Двамата с него си направили снимка малко преди да го убият – с голям смок на врата на Хрисо и малко кученце в краката му, което гледало нагоре към змията. Снимката била у дома му – за доказателство, така пишеше на страница осемдесет и шеста от Дневника. Казвам си, че трябва да питам баба Тамар за тази снимка, ако знае къде е да ми я покаже, та да не ми остане като натрапчива мисъл из гънките. По-нататък се нижеха още страници за края на войната. На връщане към дома вървели по кални пътища – отпуснати върволици с войници, защото с дни валял тъжен и всепроникващ дъжд. Край тях бръмчали коли и камиони и ги пръскали с кал. „Когато се връщаш от война жив и здрав, не е странно, че калта или дори вероизповеданието на другите край теб просто нямат голямо значение.” Това не го пишеше в дневника – това си го мисля докато чета. Вървели с дни и знаели само, че не трябва да излизат от пътя в канавките или в полето, защото на много места имало минирани участъци. В един от тези дни край тях минал камион с прикачено отзад оръдие, на което седяли трима разпасани войника. Пеели „Ех, дороги”, но сякаш, колкото да не заспят, тъй като музиката не им идвала отвътре. На петдесетина метра след като ги задминал, камионът се натъкнал на мина, преобърнал се от взрива, а оръдието заорало в земята. Двама от войниците били премазани под него. „Ех, дороги!” Преди камиона по същото място минала лека кола, но нищо не се случило, понеже мината била за тежки коли – за повече поражения.
   Прелиствах нататък и през цялото време чувах скрибуцането, пъпленето и ехото от един несъществуващ вече живот. Усещането бе за тайнство, за нещо велико, но условно. За нещо красиво и носталгично, от което ни се разкриваше много, много малка част, като на айсберг. Вътре в себе си усещах и друго – отначало неясно и далечно, но после все по-оформено – чувството да се вземаш едва ли не за Бог, решил да си избере един човечец от тези, които пъплят самонадеяно и напористо долу на Земята – и да се взреш в животеца му. Донякъде – каква ирония – бях благодарен на приятеля ми Нико Кесаридзе, че се самоуби, защото иначе нямаше как да ми попадне това житие на баща му и да изпитам тези усещания. Мъртвият ми приятел продължаваше да храни мен живия, с емоции, с носталгия, с неизвестна и неясно оформена красота, представяте ли си. Отсега нататък – въпреки смъртта, щяхме да сме свързани с него от една и съща история – тази написана от баща му в дневника.
   На сто и деветнадесета страница споменаваше въшките. Изварявали си дрехите в голям казан, но без нужния резултат, докато не разбрали, че един от войниците имал вълнен потник, плетен от жена му. Та този войник умишлено не си слагал потника в казана от носталгия и суеверие, но най-вече защото смятал, че мъж без въшки и без мустаци не е мъж. По пътя за дома, следвайки своя си вътрешен ритъм на оклюмали победители, се отбили и в новата фабрика за хартия в Зугдиди. Всички се впечатлили от огромния казан, в който слагали дървени трупчета с големина по тридесет сантиметра, а два циментови чука по пет тона всеки се въртяли и смилали дървесината до каша. Четири-пет дни след това посещение си бил вече в Ахалкалаки. Нямаше нито дума за емоциите около посрещането и първата нощ с жена си. Онази сцена, която беше възбудила любопитството ми в началото, не беше тук. Вместо това беше записал нещо по-скоро от войнишкия фолклор, отколкото реална случка, как една жена посрещнала мъжа си от фронта с думите: „Какви хубави мъже оставиха костите си там, а ти взе че се върна”.
   Личеше си, че спомените на бащата на Нико се бяха изливали наведнъж. Неудържим, щур, леко нервен поток, от който той едва е смогнал да измъкне и да сложи по страниците като чирози една малка част от всичко, което му се е случило. Това потвърждаваше и самия начин на писане – не само че нямаше отделни глави – ами нямаше и никакви препинателни знаци, нямаше започване на нов ред за отделна тема, дори някои думи не бяха отделени една от друга. Нещо архаично се усещаше в писането му, нещо от старите грузински книжовници от седемнадесети-осемнадесети век и по-преди, когато се е пишело по този маниер – слято и без препинателни знаци. Все пак не забравях, че бай Хрисо е бил шивач и това, което му се е налагало да пише са били най вече цифри – мерки на ханша, дължина от кръста до петите, или от раменете до под чатала…
   За историята с купуването на кино-апарата нямаше посочена година, но по всяка вероятност това е станало скоро след края на войната. Прочел обява във вестника, че някой си човек от Тбилиси продава кино – тесен екран и той решава да отиде и да го купи. Уговорил и четирима съдружници за това предприятие. Трима арменци– бръснар, магазинер и обущар и един негов братовчед – градинар – Ираклий. Отишъл в Тбилиси и се обадил на чичото на Тамар – Тедо Палашвили – той бил инженер и директор на някакъв завод тогава. Сравнително лесно намерили адреса от обявата. Отворил им стегнат, добре сложен мъж, не много висок, с бенка на едната скула. Изгледал ги от глава до пети изпитателно, задал им няколко въпроса и едва тогава ги въвел в просторен, приятно подреден апартамент. Веднага им направило впечатление, че дръжките на вратите на стаите били в старинен стил с красиви, декоративни ръкохватки и се отваряли и затваряли много стегнато – като нови. Всичко било грижливо поддържано. Мъжът извадил три луксозни кожени куфара – в тях била цялата магическа апаратура. Казал, че киното е американско. Като истински фокусник вадел и сглобявал машинариите, сложил голям бял чаршаф за екран на другия край на стаята, дръпнал тежките и явно скъпи завеси за да затъмни, но преди да почне да демонстрира как работи, наредил три чаши на масата. „Три хубави, леко синеещи чаши от фино стъкло с високи столчета”, пишеше в дневника.
   На това място спрях да чета и станах да си направя чай. Бях пресушил няколко чаши вино – не знам колко, но повече не ми се пиеше. Пределно ясно ми беше, че щом в една грузинска къща се появят заплашително чашки и в тях се налее питие, значи предстои нещо епично и разлято във времето. Разлято в буквалния и в преносния смисъл – да си го кажем направо. Парадоксално, но не го очаквах, именно защото пиенето е нещо толкова типично грузинско, че дори няма нужда да му отреждаш специално внимание на страниците на такъв труд като дневника на твоя живот. Знаех че чашките, дори и да не са споменати, те са си там – всеки ден и всеки ден, и на другия ден пак и отново.
   Чувствах се замаян, но не от виното, което бях изпил – бях се промъкнал в чужд спомен, в чужд живот, който оживяваше чрез мен в момента. Невероятно е как действителността – онази тогавашната – беше започнала да придобива желаната от този, който беше написал всичко това, форма и плътност. И неочакваното в цялата история с Дневника беше как всъщност един необразован човек, шивач, изведнъж се оказва самобитен мемоарист, нещо, което трудно се удава дори на хора на перото. Седнах отново и продължих да чета.
   Домакинът извадил десетлитрова дамаджана и налял гъсто, кахетинско вино на тримата. Вдигнал тост за победата над Хитлер, всички пресушили чашите и киното започнало. Апаратът издавал тих и стегнат ромон, но не дразнел. Звукът бил чист, а картината отлична. Гледали жадно, със затаен дъх. Чичото на Тамар много харесал техниката, както и виното. Дал кураж на Хрисо и той се навил да го купува. Младият шивач също харесал виното – това не го бе записал в дневника, но се подразбираше. На четвъртото сипване на вино в синкавите чаши, когато вече научили, че техния домакин е руски полковник за специални поръчки, Хрисо се престрашил и попитал за цената. Полковникът станал и с тежки стъпки отишъл до апарата. Казал, че това кино е чисто ново и е купено от капитан от армията на САЩ през 1945 за 600 000 рубли. Като напълнил чашите отново, отметнал глава назад и продължил, че той ще го даде за 500 000 твърда цена и няма да се пазари. Веднага след което се върнал на масата и вдигнал въодушевен тост за техническия напредък, като споменал киното, радиото и новото чудо сътворено от млад съветски инженер – автоматът АК-47. Друго, което си спомнял Хрисо за онази вечер е, че изгледали три филма, като разпалено разговаряли за войната, защо имало един милион дезертьори според секретните данни на полковника, а Хрисо разказал как двама тбилисци тайно били дошли да го вербуват за Грузинския легион, но той им отказал. По някое време – малко преди да привършат втората дамаджана, домакинът издал, че по време на войната на висше държавно ниво бил обсъждан въпроса за венерическите болести в армията и как имало планове за производството на здрави и надеждни презервативи.
    – Вие панимаете ли това как сломява духа, мъжкото самочувствие и силата на един боец? Срамна болест – това е по-лошо от рана в главата – какво знаете вие…
   Точно тук Хрисо беше записал, как отговорил на полковника, че много добре знаел какво е срамна болест, без повече подробности.
  Всеки тост полковникът завършвал с фразата „А враговете ни да пият лимонада!”, произнасяна с цяло гърло.
   На другия ден още били на масата – виждали се чинии с останки от хинкали, кой знае от кого приготвени, сирене сулугуни и следи от разлято по пода вино. Странно защо по масата и под нея имало и разпръснати плочки от домино. Голяма част от действията и разговорите от предната нощ на Хрисо му се губела. „Нищо чудно – пишеше – да сме играли и на домино”. Полковникът, разчорлен и с винено петно на ризата, но все така с осанката на тамада, изведнъж заявил, че се отказва да продава апарата. Какво му било щукнало, така и не се разбрало. Споменал колко много обича грузинците и дори бил вдигал два пъти тост предната вечер – първия път за дружбата и единството с народа на другаря Сталин, а вторият път за хубавите грузинки с бяла кожа и искрящи очи, но предпочитал да го продаде на грузинец от Тбилиси, вместо на такъв, който ще прожектира кино на арменци край турската граница. Това било прекален лукс, така се изразил. За да замаже конфузното донякъде положение, полковникът сипал ракия в същите красиви винени чаши от предния ден и извадил кисели краставички за мезе. Казал:
    – Киното няма да ти продам, но имам чудесен радиоапарат „Браун”, ще ти го дам на половин цена, братко. На половин цена, защото ми стана много симпатичен, да знаеш. Ех, ако имах дъщеря, щях да те накарам да се разведеш и да ти я дам за жена. Да пием за нашето приятелство, което ще скрепим с това красиво радио „Браун”.
    – След тоста полковникът станал и целунал Хрисо по устата. Това отново повишило духа на Хрисо и му отворило глътка, та може би затова си тръгнал, както пишеше, едва на третия ден, без кино, наистина, но с почти ново, лъскаво радио с батерии.
   Затворих Дневника недочетен. Затворих очи и се облегнах назад с чувството за… С какво чувство всъщност? Че всички букви от Дневника не бяха букви, а батальон от мравки, които трябваше да изнесат трупа на живота на Хрисо като труп на насекомо и да го оставят в мравуняка на Историята. Балсамиран. Все някога можеше да потрябва. Може би. Някога…Живот балсамиран от буквите. Не го познавах приживе, макар че имам спомен, как веднъж ходих в шивашкото ателие на втория етаж на старата баня на Ахалкалаки и тогава ми взе мярка за панталон един дребен, възрастен шивач, добродушен на вид, с преметнат шивашки метър на врата и с изражение на клъвнат от врана. Много е вероятно това да е бил бай Хрисо. Иска ми се да е бил той.
   Радиоапарат „Браун”. Разтворих трескаво тефтера и затърсих онази загадъчна, извадена сякаш от филм любовна сцена. Не беше ли в нея споменато радио „Браун”. Намерих я почти към края и я прочетох два пъти едно след друго. Описанието на сцената се различаваше от простоватия стил на целия Дневник. Да, определено беше написана с различен почерк – с красиви, наклонени наляво букви. С пунктуация. С богат език. „Женски почерк” – помислих си. Започнах да прехвърлям в главата си възможни варианти.
   Значи:
   1) Докато Хрисо е писал Дневника в болницата, някой, по-точно някоя го е посетила и издебвайки го, докато той отива до тоалетната е добавила скришом нещо от себе си на една от страниците. Негова стара любов. Или някогашна красива клиентка, която си е шиела роклите при него и с нея са имали „интимни проби”. Вероятност 8/10;
   2) Усещайки края на дните си стария шивач проявява изключителната хитрост да си преправи почерка, да си преправи с богата чувственост и страст стила, за да опише може би най-яркото, най-красивото преживяване в своя живот. И едно от най-загадъчните. Пред жена си (ако се наложи) се оправдава, че не го е писал той. Вероятност 5-6/10;
   3) Баба Тамар, която тайно е станала свидетел в ателието на горещата сцена между мъжа ú и клиенка, решава да я допише по-късно, след смъртта му, в Дневника, като един вид реванш пред историята и пред идните поколения, за да се знае, че все пак Хрисо не е бил „света вода ненапита”. Вероятност 3-4/10;
   4) Някоя от медицинските сестри в отделението където е лежал болния шивач, по време на скучна нощна смяна, докато чете любовното си романче, изпитва желанието да си препише любовната сцена, която я е разтърсила силно и съзира тефтера на шкафчето на бай Хрисо. После забравя да скъса страницата. Вероятност 2/10;
   5) Не, не – този е абсурден… Вероятност 0,5-0,6/10.
   Въртяха ми се и още 2-3 налудничави варианта с пренебрежимо малка вероятност. Според мен, естествено. Може би никога нямаше да разбера кой от тези варианти беше истинският. Или нито един от тях, а имаше пети, десети…
   Зарязвайки главоблъсканицата с Дневника, ни в клин ни в ръкав минах на съвсем друга – беше ли изчислил Нико за колко секунди ще се разпльоска на плочките, преди да скочи от покрива на нашата скапана, олющена, мизерна болница в Ахалкалаки. За него това би било фасулска работа. Макар че това няма никакво значение. Много неща вече нямат никакво значение за Нико, след онази топла нощ в края на август – нощ идеална за скачане от болнични покриви – от онези къси, непонятни нощи, в които отначало ти е много топло и много празно. След това ти е не чак толкова топло и много празно.
    А накрая само празно.







Иво Георгиев в „Кръстопът“.
Иво Георгиев в DICTUM

Разказът е включен в новия сборник на Иво Георгиев „Дневникът на кралския гъделичкар” („Лексикон“, 2017 г.).