Той учи само уроците, в които болката е неизбежно следствие. Затваря очи, вдишва всяка частица от праха и му позволява да полепне по същността му. Обича да пее – така придава мелодия на сивотата. Познава едните си родители, а другите не. Познава и себе си, но предпочита да се скита в личностите, които му е отредила сцената. Стъписва се когато огледалото се пропука от образа му, но залепва всяко парче и стяга прилежно вратовръзката си. Когато мрази – шепне, но когато обича, крещи. Никога не се мръщи, очите му са улегнали и спокойни. Кехлибарени ги наричали. Хиляди потъвали в плътността им. Протяга ръцете си към мен. Пръстите му са кокалести и къси. Дланта му е мокра и пулсираща, отчаяно желае да усети материята на този свят. Твърде дълго се е скитал, но твърде кратко е живял. Надживял е себе си, но не и другите. Спускам се по гъстите мигли и се търкулвам по скулите му. На устните се спирам. Там е нажежено и опасно. Приканват ме да ги пожелая, но се смущавам от това електричество.
   – Ела. – продумва едва и полага главата си на леглото ми.
   Страхът се промушва между ребрата ми. Как се обича? Някой някъде обяснил ли е това явление без да полудее от неизвестната му дефиниция? Не ми се боледува. Искам здраве. Искам съзнание. Не мога да го дам. Няма. В неизвестното е твърде мъгливо. Влагата ще сковава костите ми всеки път, в който се опитам да побягна. Тя ще ме унищожи. Тя. Младостта ми ще се свие в срамежливата си наивност. После ще съжалява, че е придала значение на друго човешко същество. Но това същество е истинско и ме чака. Бледнее пред синьото в небето, но надминава всичко видимо. Не е стихия, но е магия, а магиите крият много. Ето – зад устните му дебне премълчаното, а зад очите му – видяното. Сърцето му е предпазливо, а пулсът му е твърде муден. Какво тегне над това безразличие и защо в усмивката му то не личи? Започва да пее и ритъмът се ускорява. Моят го следва. Опознаваме се на бавен каданс. Невербално. Платонично. Нелогично. Познанството ни трае кратко, но сближаването се забавя. Отдръпвам се и се гмурвам в тълпата. Само тя ми поднася онази мистериозност, зад която мога да мисля и чувствам.
   Той подава ръка на момичето с червената рокля. Тя преценява погледа ми и колебливо приема поканата за танц. След няколко сковани стъпки се отпуска и започва да имитира движенията му. Музиката заглушава всички общи приказки. У мен се надига ярост с неразпознаваемо лице. Шепне ми да напусна тази стая и да преброя крачките си до моята. Из коридорите кънти ехото на самозабравата. Що за човешко същество поставя на карта съществуването на друго човешко същество? Нима единствено опознаването обещава любов? Запомням те, но те пускам да летиш. Пускам те да кръжиш из разнообразието от женски парфюми и заучена нежност. Всяка твоя крачка е преднамерена и наизустена. Поваляш кротко и смирено. Те те следват, но се губят от безпосочната ти душа. Искаш ли да бъдеш спасен или се примиряваш със собственото си съмнение? Аз не бързам. Знам как да се отдам на безделничеството. То ми е отредено. Мога да обичам в мълчание, но крясъците ми напират. Не се заслушвай, просто ела. За час. За ден. За седмица. Заличи константата на времето и я целуни в точния момент.
   По лицето ти вече се спускат мрачните сенки на съмнението. Не се доверяваш на инстинктите си, преценяваш всичко. Не надничаш зад фактите, но те не задоволяват представите ти. Искаш любов, но си свикнал с лутането. Обгръщаш момичето със залитаща походка и се подпираш на масата. Женското отчаяние винаги е провокирало рицарските ти подвизи. Някъде с някого си бил нежен. Неоснователно нежен. Вероятно си обхождал женските тела с увереността, че ги притежаваш. Чуждата отдаденост ти е вдъхнала сили, които в момента се лъкатушат от несигурността. Гледаш ме, но не искаш да ме видиш. Търсиш повика за спасение, но аз не продумвам. Само те наблюдавам. Опиянена. Влюбвам се, прохождайки. Усещам как трепетите на тялото ми ме повличат към теб. Стиснал си зъби и очакваш кулминацията. Забравяш началото. Отлагаш края. Придърпвам те с тишината си и те прегръщам с мисли. Помня те в детските си представи, но ароматът ти ми се губи. Алкохолът надделява над разсъдъка ми. Изпускам чашата, натежала от напрежението. Мразя да губя контрол. Мразя да губя благоприличие. Дори смехът ми е съпровождан от свенливо прикриване с ръка…
   Изпускаш момичето без да си позволиш да съжаляваш за прекрасните й крака. Тя ми подхвърля неодобрителен поглед и се мята на момчето, което ти я отстъпваше цяла вечер. Той вече е завоевател, а ти си предател. Свикнал си с ролите, тях владееш до съвършенство. Говориш сковано и плахо, но погледът ти е съсредоточен. Протягаш ръка към рамото ми и вплиташ ръце в кичура, който се е усукал около копчето на роклята ми. Усещам как дъхът ти секва, а краката ти се отпускат. Не си готов да споделяш устните си, но усмивката ти открива своя път. Разказваш ми за театъра, който е улеснил съзнателния ти живот. Разказваш ми за музиката, в която си се влюбил на две години. Тя изострила слуха ти, но смекчила гласа ти. Каниш ме на танц и твърдиш, че си играя с ума ти, но моята игра не е предназначена за победители. Моята игра не е страстно танго, а старомоден валс. Стъпките те отегчават, но продължението ти е любопитно. Обгръщаш ме с треперещи ръце – вятърът скрива лицето ми. Някъде навън щурците се ослушват и долавят думите ни. Нека се скрием. Не желая да ни виждат. Когато съм уязвима предпочитам да съзерцавам нощите в тишина. Това не е сонет, това е смътен отрязък от поема. Две очи отмерват дълбочината на други две. Случва се. Толкова често. Любовта все ме гони и все се изплъзва преди да я усвоя. Вдигам ръце, за да ме прегърне. Вдигам ръце, за да ме прегърнеш. Моля се този път да е различно – различно поне в разцвета си. Дните препускат пред мен, а изгревът е подготвил поредното изпитание. Красотата ти е обходена от мнозина, но малцина я помнят. Позволи ми да опозная топлината на ръцете, които дават скришом. Позволи ми да бъда. Позволи ми да бъдем. Твърде студено е, за да се молим за още.







Полина-Десислава Батешкова в „Кръстопът“.