На колко ли години е момчето? Седем или осем? Или може би вече девет? Седи на задната седалка, всъщност през повечето време лежи – цялото пространство е за него. Разглежда тъничък комикс – отпред назад и отзад напред. Понякога хвърля поглед навън, където дърветата край пътя се нижат в безкрайна колона като бежанци или военнопленници. Сякаш всичко е в някакъв филм. Доста скучен. За възрастни. За уморени хора, които блажено могат да си подремнат, докато го гледат. И после да кажат колко е бил хубав.
   Как се казва момчето? Александър или Васил? Или може би Стефан? Досега никой не се е обърнал към него по име, въпреки че в колата има още двама души. Мъж и жена. Те седят на предните седалки и тихо си говорят. Жената от време на време се смее. Това е майка му. Мъжът не е баща му. Баща му няма кола. Мъжът е колега на майка му. Има приятен глас. Момчето не чува добре какво казва. Радиото е включено и от него звучи музика. Не е лоша, но не е нищо особено. Просто музика, която попива гласовете на майка му и нейния колега.
  Как се казва мъжът? И на колко ли години е? Накъде е подкарал тази кола – с умерена скорост, без да бърза, без да изпреварва? Гледа внимателно напред, макар че понякога поглежда и жената до себе си. Особено когато тя се смее. А тя често се смее. И той се усмихва, но по-рядко. Такъв си е – един сериозен мъж.
   Жената се казва Емилия. Би трябвало да е на около тридесет и пет. Или може би малко по-малко? Стилна жена. Модно облечена, но с вкус. Слаба, добре поддържана. От онези майки, които сякаш никога не са раждали. А може би наистина не са?
   Аз се казвам Иван. Или пък Георги. Пиша това на компютъра една сутрин към шест или една вечер към полунощ. Пия кафе или чай, в хладилника имам бира или уиски (или и двете). Защо пиша? Навярно защото съм се събудил прекалено рано и трябва някак да убия времето. Или пък защото не мога да заспя. На колко ли години съм? Живи ли са още родителите ми? Имам ли жена? Дете? Имам ли кола?
   Имам ли кола?
   Имам ли кола?

Петър Чухов в „Кръстопът“ и в DICTUM.