До дни към щандовете на книжарниците ще тръгне „Salam, Европа!”, книгата на Кадер Абдолах, преведена от Николина Сиракова и издадена от „Панорама”.

    Тази книга ще Ви очарова. Не обещавам, че ще го направи с първите си няколко страници, но вярвам, че ще се случи. Не обещавам, защото тя има свой специфичен ритъм – този на керван, поел на дълъг път. А пътят е много дълъг и макар да не е из пустинята, авторът ни предлата много десетки изумителни „песъчинки” за разглеждане. Погледът му избира да се вглежда в детайлите от „пейзажа” на страни, събития и хора, предлагани от Европа в края на XIX век, с ненатрапващата авторство форма на хекаята, с неговата търпелива стъпка и внимание към „незначителното” (според разбиранията на съвременния европеец).
    Тази книга ще Ви усмихне. Не обещавам, че ще Ви разсмее (макар да прави и това), но ако имате страст към разбирането, усмивката неизбежно ще Ви споходи, заедно с усещането, че започвате да виждате по нов начин историята на континенти и съдби. А може тази оптика да не е нова за Вас – тогава ще имате на разположение цялата възможност за наслада от това, че за изключително сложни и важни за историята процеси може да се разказва „и така”. Може. И тази книга го прави.

    Остраняването на гледната точка, „изместването” на наблюдателя и разказвача в позиция, която му позволява да е извън пространството на наблюдаваното, е предусловие за свобода от капана на автоматизмите и привидностите, с които се представя света във всекидневието ни. Този роман, разказан през гледната точка на „Чужденеца-който-иска-да-остане”, създава и тази възможност.

     „В Манчестър шахът посети най-голямата текстилна фабрика в света, където работеха най-вече жени. Беше пак посещение, в резултат на което той по друг начин започна да гледа на жените. Това, което видя там, не съответстваше на неговите разбирания за тях и на това, което си бе представял. Тези жени бяха също толкова необходими на Англия, колкото и треновете, които току-що бе огледал. Те бяха живи части на колосалните тъкачни машини. Стотици хиляди машини и още хиляди жени, които нямаха никакво женско сластолюбие в очите, така добре познато на шаха. Това бяха жени, които се бяха превърнали в текстил.
    Тъкачните машини вдигаха толкова много шум, че шахът не можеше да чуе никого, а жените бяха така съсредоточени в работата си, че дори не го поглеждаха, когато минаваше край тях. Той беше видял преди това фабрични работници в Германия и работнички в Русия, но това бе друго. Тези стотици млади жени, които обслужваха машините със слой прах по главите и дрехите, не бяха вече впечатляваща гледка, а потресаваща, особено за човек като шаха с неговите триста ханъми, които всеки ден нямаха какво друго да правят, освен да ядат, да пушат наргиле, да пият чай, да се гримират, да клюкарстват и да се карат.
      Шумът на тъкачните машини беше нов вид шум, нов вид силен шум, за който на Изток още не бяха и предполагали, че съществува. И там, в текстилното предприятие шахът се увери, че бе настъпило ново време. Всъщност един друг вид време. И за пръв път чу от устата на директора: „Time is gold”. Как е построено това изречение! Защо шахът не се бе сетил за такава словесна конструкция? Нали имаше толкова голям езиков усет. Да, времето, времената трябваше да се превърнат в продукти. И сега шахът отчетливо видя как времената излизаха от тъкачните машини, преобразени в многоцветен текстил. Той се усмихна. Не, смееше се с цяло гърло под шума на тъкачните машини. Изведнъж във фабриката настъпи гробна тишина. Объркан, той се огледа наоколо. Какво бе се слу-чило, че всички тези машини изведнъж спряха? За негова неописуема радост, хилядите жени отправиха поглед към него и всички заедно запяха подходящо подбрана песен за посещението на шаха в предприятието:

God save the king
Long live the king.
Send him victorious
Happy and glorious,
Long to reign
God save the king.

    За шаха всичко това бе нещо вълнуващо и хубаво. Ах, тези учтиви британци. Той се покло-ни грациозно, по шахски, на хилядите жени.
    Тъкачните машини отново затракаха невъобразимо, за да превърнат времената в текстил.” (из „Хекаят за времената, които се превръщаха в текстил”)

    Така разказва тази книга. Разказва и за това. За промяната на света. И за промяната на разказвача, която учудва понякога и самия него. Но това е и приказка, която започва така:

     „Така се разказва, но само Бог знае дали се казва истината.
    Имало, значи, някога един търговец, който бил много богат и много хора работели за него. Имал и харем с ханъми от различни племена и много, много деца.
     Един ден решил да се раздели с всичко това, за да пътешества в далечни страни.
     Бог го взел под закрилата си и повелил пътeшествието му да бъде щастливо. Търговецът се придвижвал на кон ден и нощ, и за свое учудване срещал много хора, които говорели на други езици и били изнамерили удивителни неща. Открил, че на земята има още много други красиви жени. Един горещ ден, когато бил в пустинята, той видял в далечината замък. Отправил се към него и като пристигнал, завързал коня си до един орех и пристъпил неуверено вътре, за да види какво чудо го очаква там.
    – Боже Господи! – възкликнал той удивен.”

    Така започва. И остава приказка, въпреки разбирането, че приказките структурират времената, а структурите стават устойчиви и повторими чрез приказките („Как е построено това изречение?” – помните ли?). А сега аз ще стана от килимчето, за да сторя място за Вас…

    П.П. Щях да забравя: има и една любовна история, паралелна на тази приказка. Предпазлива и деликатна. Танц на привличане и приемане. Второто понякога е трудно, знаем. Кой го танцува, към какво или кого е привлечен… можете да разберете и сами. (до дни – ако го поискате)
        А може и да възкликнете, за свое учудване, „Здравей, Europa!“ – това разказвачът на тази приказка няма как да знае…

(Теодор П. Христов)