Това заяви в интервюто си за „Кръстопът” и DICTUM авторът на романа Ghana must go, превърнал се в световен бестселър и издаден от „Жанет 45” на български език под заглавието „Отивам си е възвратен глагол” и допълни в разговора си с Георги Гаврилов: „Има силна съпротива срещу това завръщане към национализма, на което сме свидетели. И този инстинкт, импулс към хуманизъм, трябва да бъде считан за едно от нещата, които са видими в съвремието…”. Тайе Селаси Тайе Селаси гостува от днес в България, по покана на българския си издател,за да представи книгата. Предлагаме на вниманието Ви цялото интервю (с благодарност и към Манол Пейков, чийто е и симултанния превод по време на интервюто) и въпреки че предаваме въпросите и отговорите в „учтива форма”, в интервюто те са маркирани само с инициала на името на питащия и отговорящия – като знак за топлата и непосредствена атмосфира, която създава с присъствието си Тайе Селаси.
Г.: Как се чувствате в България?
Т.: Щастлива да се върна отново. Идвам за втори път, първият път беше страхотно. Тогава дойдох през пролетта и имах възможността да се разходя из града. Все още помня и съхранявам с любов снимките, които заснех по време на тази разходка. Радвам се, че съм тук отново. Участвах в една телевизионна програма в Италия, която беше пресъздадена и тук в България, и ме поканиха. Тъй че имах удоволствието и честта да дойда в София, когато приключваха българското издание на „Ръкописът”. Финалната фаза. Това беше поводът за първото ми посещение.
Г.: Тогава ли се зароди идеята „Жанет 45” да издаде Вашата книга.
Т.: Трябва да питате Манол.
М.: Всъщност не – по-рано. Ние работим по книгата вече може би 4 години и половина, тъй че когато Тайе дойде, вече бяхме купили правата и се срещнахме – заедно с Бистра, нейната преводачка – говорихме си и тогава решихме как да преведем заглавието на български, то е доста ексцентрично преведено – Ghana must go, заглавието на английски, означава нещо съвсем различно, е преведено като „Отивам си е възвратен глагол”, което се стори на Тайе нещо много красиво, много метафорично и в резултат на една много симпатична дискусия стигнахме до извода, че това е прекрасно заглавие.
Г.: Това беше и следващият ми въпрос. Немалко книги имат различни свои заглавия на различните езици, но като че ли при Вас тази книга наистина във всяка една страна звучи по тотално различен начин. Заглавието е важно за една книга, чувствате ли отделните преводи като отделни версии на книгата?
Т.: През целия си живот винаги много съм ценяла превода, защото преди да бъда писател, съм читател. Има страшно много неща, които никога нямаше да съм прочела, ако не бяха преведени на английски. Никога не съм разбирала в дълбочина идеята на превода до момента, в който моята книга беше преведена на толкова много езици и аз имах възможността да прочета в детайл един от преводите, този на италиански, както и отчасти този на френски. Това, което сега разбирам е, че в известен смисъл преводът е своеобразна адаптация на оригинала, той не е директен превод, в същия смисъл, в който един филм по книга е адаптация, интерпретация и ние разбираме, че филмът не е книгата. По същия начин преводът не е книгата, той е адаптация на книгата. И когато разбрах, че всъщност преводът е адаптация, си дадох сметка, че всеки един от преводите на моите книги може и трябва да има отделно заглавие, което ще служи за целите на самия превод, за версията, която преводът представлява – може би заглавие, което на мен не ми е вършело работа на оригиналния език, но ще свърши прекрасна работа на приемния език. Така че Ghana must go е правилното и единствено заглавие на моята книга на английски. Но преводачите на другите езици на моята книга, смятам, са избрали заглавия, които най-добре пасват на техните версии.
Г.: Това, че различните преводи са всъщност различни адаптации, може би е белег за това колко многопластова, дълбока и сложна е една книга.
Т.: Да, и трябва да кажа, че някои от любимите ми руски, чешки, немски романи – това са езици, които не говоря – когато съм ги чела, съм си дала сметка и съм приела факта, че аз получавам версия на оригинала, но считам, че това за мен се е оказало достатъчно. Току що завърших Елена Феранте, аз разбирам италиански и мога да чета на италиански, но не разбирам неаполитанския диалект, на който е написана, което значи, че аз не мога да я прочета в оригинал, но това не означава, че не оценявам високо фините настройки и детайлите, до които тя достига в тази книга в превод.
Г.: Да се върнем на Masterpiece и тези формати изобщо – смятате ли, че това е добър начин да се започне една кариера или да се развие нечий талант.
Т.: За мен всичко, което поставя литературата близо или в центъра на общественото внимание, е нещо, което си струва усилието. Смятам, че най-добрият начин да се научиш как да пишеш и да култивираш таланта си като писател, е да четеш. Така че ако един формат като „Ръкописът” създаде аудитория, която е по-мотивирана да чете – струва си.
Г.: Откъде премина Вашият път към голямата литература и какво е култивирало писането у Вас?
Т.: Родителите ми бяха тези, които най-напред ме запознаха с книгите и вдъхновиха в мен любов към четенето им. Майка ми е лекар, връщаше се вкъщи много уморена, смазана от работа, но без значение колко уморена беше, винаги намираше време да прочете история, разказ, приказка на мен и на моята близначка. Влюбих се в тези истории и още от четиригодишна знаех, че аз самата исках да стана разказвач на история. И така, на между 4-ри и 34-годишна възраст (когато публикувах първия си роман), прекарвах времето си в четене и четене, и четене, и четене на истории. Така станах писател, не съм го учила в училище, нямам магистратура по писане. Като повечето деца емигранти избрах по-солидна кариера, но това е единственото нещо, което обичам да правя.
Г.: Кога получихте общественото потвърждение, че вече сте разпознаваем разказвач.
Т.: Интересното е, че всички мои учители от началното училище, през гимназията, ме окуражаваха да пиша. Имах учител в гимназията, който създаде специален курс, предмет за мен, за да мога аз да напиша новела, по това време бях на 16. Така че от най-ранна възраст получавах признанието на моите преподаватели, което означаваше много за мен. Трябва да кажа, че за да станеш истински писател, за да освободиш творчеството си, за да го дадеш на света и да се захванеш с това поприще с намерението да живееш с него, трябва да спреш да търсиш признание от околните. И мисля, че за мен това е процес, който тъкмо приключвам, на път съм да го приключа.
Г.: Сега пътувате доста – разкажете ни някоя по-странна история, свързана с представяне на книга някъде.
Т.: За жалост мога да ви разкажа една история, която често разказвам. Свързана е с повсеместното невежество в Европа, но и не само в Европа. Невежество по отношение на многообразието, на сложността и нюансите на африканската култура. Историята е от Хамбург, Германия, където бяха организирали мое представяне в Зоопарка, в зала, която приличаше на хижа за сафари. Което означава, че аз трябваше да започна разказа си за моята книга, която разказва за Западна Африка, като обясня на зрителите, че сафаритата и слоновете са нещо от Източна Африка, което е по-далеч от Гана, отколкото е Германия. Това ми свърши работа, защото в крайна сметка проведохме разговор относно невежеството. Така че – ето едно странно нещо, което ми се е случвало.
Г.: След този разказ бих искал да Ви попитам как виждате развитието на света през последните десетилетия, дали в по-голям мащаб човечеството се очовечава?
Т.: Трудно е и може би безсмислено да се генерализира. Очевидно има огромни части от населението, големи части от съвременния свят, които изживяват зверски национализъм от онзи тип, който доведе до някои от най-зловещите конфликти през последните две столетия. Така че очевидно такова нещо може да ти разбие сърцето – това, че продължаваме да чуваме онази разделяща реторика, която е толкова характерна в края на 19-и век, в наши дни. Въпреки това изоставих моята специалност, завърших магистратура „Международни отношения”, за да разказвам човешки истории, на човешко ниво, защото смятам, че в тези човешки истории ние имаме причина да виждаме надеждата. Има силна съпротива срещу това завръщане към национализма, на което сме свидетели. И този инстинкт, импулс към хуманизъм, трябва да бъде считан за едно от нещата, които са видими в съвремието.
Г.: Като че ли не можем да си вземем поука от миналото и една от целите на литературата е именно това – да ни напомня…
Т.: Един от редакторите ми в САЩ ми каза, че смисълът на литературата е да ни учи как да живеем, не защото в романите непременно има инструкции, а защото в романите има огледала, в които можеш да се огледаш. Ако се огледаме и видим нашата крехкост, нашите несъвършенства, но в същото време и нашите силни страни, може би ние можем да преосмислим пътя си и да се справим по-добре като човешки същества.
Г.: Мислите ли, че ако един автор е задълбал достатъчно в дадена тематика и използва своята емпатия, е способен да пише за събития, които са преди неговото време така, както би писал за настоящето, отново за да се създаде едно такова огледало, но положено в миналото.
Т.: Да, мисля, че романистът е медиум, който може да преживее, да канализира опит от минали времена във всякаква възможна форма и всякакво възможно съдържание. Когато веднъж си отворен за разказването на една история и нейното канализиране към читателя, няма никакво значение дали си мъж и разказваш за жена, или живееш в настоящето и разказваш нещо, което се е случило преди 100, 200 години. Няма никакви ограничения и никакво изискване да си преживял това, за което говориш.
Г.: Кое е било най-голямото предизвикателство за Вас в писането? Слагате ли си нарочно някакви стени, препятствия, които да преодолявате.
Т.: Мисля, че най-голямото предизвикателство, свързано с втория ми роман, е очакването на хората. Красотата на първия роман е, че никой не очаква нищо, никой не знае кой си, никой не знае, че пишеш роман. Предимството на втория роман е, че някой знае кой си, че пишеш роман и е готов да застане зад теб и те подкрепи финансово, за да можеш да го напишеш, но опасността е, че това може да се превърне в прекален натиск. Тъй че препятствието, над което трябва да скоча, докато пиша втория си роман, е именно това – трябва да преодолея очакванията, които създадох с първия роман, който написах.
Г.: Какво очаквате от представянията на книгата днес и утре?
Т.: Нямам никакви очаквания, защото обичам читателите – аз съм читател и единственото, което очаквам, е радостта да бъда сред хора, които също като мен са читатели.
Г.: Ако трябва да вдъхновите човек, който не е читател, да започне да чете, какво бихте му казали, спечелили… може би и с „Отивам си е възвратен глагол”?
Т.: Ако не сте запален читател, моля Ви не четете моята книга, защото това е сложен роман и ако го прочетете, при положение, че не сте запален читател, може толкова да Ви ужаси, че завинаги да спрете да четете, така че започнете с нещо по-базово. Това е литературен роман, писан за хора, които обичат литературата. Което означава – и за мен, аз съм такава.
Г.: Кои са Вашите големи учители?
Т.: Музиката. Научила съм много неща, за начина по който трябва да се разказва една история, слушайки симфонии. Обичам да пресъздавам движението на мотивите в една симфония, да пресъздавам мотивите в една симфония. Научила съм и страшно много от четенето на други книги, автори. Има книги, към които се връщам отново и отново. „Непоносимата лекота на битието” на Кундера, „Богът на дребните неща” на Арундати Рой, „Емигранти” на Зебалд. Чета ги като своеобразно упътване за това как се подрежда изречение, как се създава сюжет, как се нареждат думи и сега си давам сметка, че две от тези три книги не са написани на английски, тези текстове ме учат на толкова много за писането така, както аз го разбирам.
Г.: Какво бихте пожелали на читателите ни в „Кръстопът” и слушателите в DICTUM?
Т.: На вашите читатели и слушатели пожелавам да изживеят онова, което на мен ми доставя най-голямо удоволствие в живота – да открият хубава книга, без значение дали е моята или друга, но се надявам тази година, този месец, тази седмица те да открият книга, в която да се влюбят. И по-специално – да изпитат онзи конкретен момент, миг, в който без значение дали четеш „Игрите на глада” или „Емигрантите” откриваш себе си, чувстваш се признат, чувстваш се видян и отбелязан. Това желая на Вашите читатели.
След днешното представяне в Пловдив, книгата ще бъде представена утре – 26 ноември 2018 г., понеделник – и в София. Началото на представянето е насрочено за 18:30, в Клуб „Книгата“ (пресечката на улица „Г. С. Раковски” с бул. „Васил левски”).
Тайе Селаси и Георги Гаврилов след интервюто (автор на фотографията е Манол Пейков).