Лора Ненковска: Перу

Публикувано от на май 20, 2009 в 3:03 pm.

в крайчето на устните й се беше появило малко индианско вълшебство.
знам, че никой друг не го забелязва, както не забелязват и опъстрената ѝ с червени лунички кожа и новите слънчеви петна в очите ѝ. всички говорят само за това, че я усещат друга, че мислите ѝ са станали протяжни и лепкави като салеп и че думите ѝ им въздействат като вдъхновение. чудя се как не могат да видят как перуанският вятър е заплел на тънки плитки косите ѝ и как очите ѝ блуждаят сякаш тя не е вече нито тук, нито там. опитвам се да я заговоря, но знам, че няма нужда да произнасям думите, тя ги чува да отекват вече в главата ѝ, няма нужда да ми отговаря, аз мога да си представя всичко, което е видяла, защото онова малко индианско вълшебство, като едва забележима бенка в края на устните ѝ, е подарък за мен.
когато се завърна навън валеше. късната пролет беше влажна и тъмно зелена, а очите ѝ бяха празни и безплътни като мембраната на нощта… знам, че ги беше обърнала навътре към себе си, знам, че искаше да вижда само стръмните склонове на планините и покоя на един различен свят, но аз все пак се надявах да заговори, да се опита да ми разкаже.
чаках.
заставах пред огледалото и се опитвах да сравня отново чертите ни, толкова еднакви преди… а тя стоеше отзад, обхванала коленете си в ръце и свела поглед в тишината сякаш отказваше вече да носи двойниците на моите очи и устни.
паяжини тъга заплитаха клепачите ми, огледалото се разтичаше като черна река, разширяваше се и знам, че в съня си се оглеждах в бездната на нейните спомени. дълбоки и шарени, топли като пончо. знаех, че не бива да я оставям да тръгва без мен, че трябваше просто да грабна и своята раница и да оставя всичко тук. тогава може би щях да мога да споделя луничките и слънчевите петна в очите ѝ, може би и моята коса щеше да се заплете на дребни, невидими за другите плитки и нямаше да е нужно да поръчвам онова коварно индианско вълшебство, което дребно като бледокафява бенка се е свило до устните на сестра ми и не спира да я отвежда по заснежените била на Андите.
пробитите ѝ кецове стояха на пода до леглото като сувенир, с който не искаше да се раздели. раницата, неголяма и сива, стоеше ненужна и неразопакована на другия край на леглото само нощем я прегръщаше като плюшено мече. недочакваше да я заговоря, често се държеше сякаш мен ме няма в стаята. ходеше напред-назад с отнесен поглед и лекичко извити в усмивка устни, така че онази кафява бенка сякаш оживяваше и променяше формата си. понякога беше кръгла, друг път заприличваше на бавна костенурка, която почти незабележимо променяше разположението си. две седмици не спирах да наблюдавам сестра си, исках да открия всички белези, които след завръщането я правеха различна.
веднъж, когато я нямаше в стаята не издържах и отворих раницата ѝ (не можех да повярвам, никога, ама никога не бях си представяла, че ще ровя в нещата на някого особено в нейните, защото винаги можех да усетя мислите, да прочета в очите й, и нямах нужда от нещо повече, за да знам какво се случва с нея, може би не тя, може би аз се бях променила твърде много за тази година)… безумен възел, само тя умее да оплита така връвчиците на раницата си! най-отгоре имаше празна стъклена бутилка от бира, а хартийки и билети бяха нахвърляни безредно върху откраднато от самолета одеяло… оглеждах и опипвах внимателно останките от това далечно пътуване, опитах да усетя миризмите на местата, откъдето бяха донесени, да си представя картини и гледки. вътре в одеялото беше увит фотоапаратът ѝ, празен, не беше донесла нито една снимка. тогава си припомних единствения имейл, получен преди месеци, беше ми написала, че местата и гледките от това пътуване не могат нито да се разкажат, нито да се покажат и ще трябва сама да ги видя по нея … „очите ми са пълни, а устните неми, макар да не спирам да говоря с хората тук, аз съм няма на своя език, трябваше да дойдеш, може би при раждането аз съм взела погледа, а ти си наследила умението да говориш и пишеш за нещата, ако беше дошла, тогава това пътуване би било пълно, би станало разказ…”
несъзнателно и припряно върнах одеялото и фотоапарата в раницата, внимателно разгънах и подредих билетите по дати, приготвих две тениски, два панталона и кърпа, намушках и тях в раницата. В коридора без да мисля много обух кецовете си и наметнах нейното яке и тогава, докато пишех бележката „… предчувствам местата, отивам да намеря думите…”, усетих как нещо малко и дребно, кафяво и бавно като костенурка се намести в крайчето на устните ми.


Лора Ненковска



  Преводи на Лора Ненковска от албански и румънски са публиквани в списанията „Литературни Балкани“, „Глоси“, „Кръстопът“ и др…

  Лора Ненковска в „Кръстопът“.

4 коментара за “Лора Ненковска: Перу”