Книгите, които се появяват по време на кризи, често имат странна съдба. Особено ако са монументални, с много страници в тях. Читателят, по стара традиция, сполитаща повечето дебели томове — такива като „Записките по българските възстания“ или Библия — може не само да ги чете, но и да гадае по тях, да ги използва като оракул или случайна енциклопедия за отговори на вълнуващи го, тежащи на съзнанието и душата въпроси с неизмеримо физически тегло.
Искате ли да ви покажа, как става? Ами, много лесно. Да речем…“Защо не можем да излезем да се разходим сега?“ — питам аз книгата. Отварям я напосоки. И ето. Страница 452. Играта на отговори сякаш обръща към мен острието на още по-вълнуващи въпроси: „Дали природният катаклизъм и недостиг на ресурси няма да доведе до социален катаклизъм? Дали тоталното преустройване на икономиката няма да доведе до фундаментални промени и в обществото?“. Дали…дали. Но този „отговор“ е твърде пряк. Да пробваме пак. Страница 483. Нов пасаж звучи вече като опит за притча: „… Само когато разгледах много отблизо „Падането на Икар“ от Брьогел, видях ироничната недоизкусуреност, даже нелепо детинския рисунък на двете човешки фигури — тази на орача, на малкия човек, зает в своето ежедневие, и на мечтателя, който пльоква във водата… непатетично, незабележимо… Ако не познавах картината… или не бях прочела заглавието, можеше и аз като зрител на картината да не видя Икар“. Точно така. Един въпрос и огромен избор от отговори, дори и случайни.
Както в тази наивна игра, така и в ежедневието, а и в този роман на Русана Бърдарска, винаги има избор в какво да се вгледаме и какво да забележим. Ако изберем да следим фрагментарния характер на прозата, веднага ще се зарадваме на пъстрата картина от опити експерименти на всички нива. Ще подредим богата колекция от перфектни „образци“ на всички жанрове: разказ, новела, есе, драматургия, поезия, епистоларна проза, факшън, документалистика, публицистика, пътепис, дневник, мемоаристика, киносценарий, научна фантастика, научно-популярна литература.
Измислените истории в „Опитът“ претичат в документални, редуват се с фрагменти от философско, чисто лингвистическо или даже икономическо естество, вътрешните форми на българските думи спорят с тези във френски, допълватсе с преводите на английски и немски. Но нищо не се разпада на атоми. Защото, „Това е книга“ (с такова твърдение започва романът). Забележете, това не е справочник, не и to do list или сборник от есета за малки и големи човеци „а ла Монтен“. Не е учебник по философия или екология. Макар че някои глави спокойно могат да се използват и за да понаучим нещо за мирозданието, обременено с хиляди видими и невидими кризи.
„Опитът“ клони към роман не само заради внушителния си обем. Частите са (с)вързани здраво с напълно литературни връзки — с малко хлабави сюжетно-автобиографични нишки с радващите окото на „класическия читател“ постоянни герои, с яки въжета на повтарящи се символи и лайтмотиви (ябълката, червеното палтенце, граховото зрънце, снимки, албуми и др.). С ведрия хумор, с тънката ирония и прекрасни стилистически експерименти във всички регистри на комичното. Но даже не това е водещото. Основното, което държи текста и го превръща в роман, е дълбинната, магистралната тема на книгата, в която историята на индивидуалния човек, интимното и (авто)биографичното се преплита и отзвучава в историята на човека изобщо и на човечеството. Това е мотивът на личните времеви и пространствени кодове и тяхното утаяване в глобалното Време и пространство, във вселенския и извънвселенския мащаб.
Понеже по средата се озовава Човекът и всичко човешко, несъвършеноста, постулирана съвсем официално и концептуално в текста, изглежда много естествена. Недовършеност, противоречивост, смяна на настроенията — всичко това живее в нас. А и го виждаме в огледалото на книгата, виждаме го в картините по стените на музеите, виждаме го в албумите със стари снимки. Точно там, в албумите с лицата от миналото, с особена сила проличава, че всички сме смъртни, но не съумяваме да артикулираме смъртта, за да я „опитомим“. Точно в спомените проличава, че се движим в две посоки едновременно — към бъдещето, но и към миналото си. Тоест се въртим в кръг. И това са най-съвършените спирали в мирозданието, които се повтарят в мидите, в разположението на клоните по дърветата, жилите в листата, в кристалите, в строежа на скелета на животните и хората, в разклонението на вените и нервите. Дори и в 20-те глави на книгата по средата остава тази, „Драмат(ург)ичната“, със споменаването някъде в нея за злато и платина, за светлината на златните халки — 2 окръжности, които се обединяват в знака на безкрайността.
Интересно е, че линейните и кръговите движения непрекъснато се засичат в книгата. Освен обратното време, когато Предговорът се оказва в края писмото инициатор на женските хроники, това пак е дадено пост фактум, като един архаичен Рast Perfect на художественото действие. Във Вселената на романа има и космос (т. е. буквално „ред“ на старогръцки) — симетричната структура, затворена в цикли — и библейски „олам“, т.е. самата история, която се стреми към края и засмуква всички събития, като ги прави необратими.
С други думи ние също творим личната си история, докато четем тези, написани (записани), дописани от Русана Бърдарска. А дали да се чувстваме от това малко или много постмодернисти е личен избор на всеки опитен или по-малко опитен читател.
В края на моето есе за „Опитът“ ще си позволя една, иска ми се да вярвам, изящна поанта. Думата „литература“ има общ корен с латинското „литера“ — буква. Римляните наричат литература просто litterae — „букви“ (традицията се оказва доста „заразна“, на френски „литература“ е belles lettres — красиви буки, първоелементите са вградени в темела на фикцията!).
Малко грубичкото опростяване на римската словоупотреба има особен смисъл. Литературата наистина се материализира, въ-плъщава се точно в „литерите“-букви, в написания и в четения текст. В този смисъл книгата става символ на откровението, на разкриването на скритото. Книгата е ключът към трансцендентната тайна, към познанието на универсалния език на света. Неслучайно, следвайки библейската метафора за инициация, казваме, че лакомо си изяждаме книгата, когато ни харесва, т. е. си я поглъщаме и присвояваме. Гълтаме азбуката, когато не намираме думи… или отговори. Та… „Опитът“ може да се глътне изцяло. Или частично. Може да се изяде лакомо или пък да се премлясква (парфон за моя френски) бавно и с наслада. Опитайте този опит. Особено сега, докато все още гледаме света от прозорците на домовете си.
„Опитът“ („Жанет 45“, 720 стр., оформлението е на Румен Жеков, редактор е Марин Бодаков) можете да поръчате от издателя.
Мария Ширяева е родена на 11.01.1981 г. в гр. Москва.
Завършила е „Българска филология“ в Московския държавен университет „М.В. Ломоносов“ със специализация в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е докторантура с научни ръководители проф. Валери Стефанов и доц. Зоя Карцева.
Още от студентските години активно се занимава с превод и представяне на българска литература и история сред руски читатели, както и с преподаване и научна работа в областта на медиевистиката.
Сред превежданите от нея автори са както прозаици, така и поети и драматурзи, с особен акцент върху съвременните имена в българската литература: Георги Господинов, Алек Попов, Борис Минков, Станислав Стратиев, Теодора Димова, Екатерина Йосифова, Марин Бодаков, Силвия Чолева, Надежда Радулова, Петър Чухов, Диана Иванова, Мария Донева и много други. С някои нейни преводи са запознати дори и децата, понеже много активно и с огромно удоволствие превежда книги на „Точица“.
