Обсъждахме с издателя на „Янус“ дали книгата няма нужда от един речник, който да прави по-лесно и достъпно ориентирането в имена и реалии, които се появяват в нея. Аз се съпротивлявах, защото продължавам да смятам, че непосредственото въздействие, неопосреденото от „знание“, е по-важно за поезията. „По-важно, но сам казваш, че много държиш и на другия възможен прочит, на онзи, който дава повече“, възразяваше издателят. Така в края на книгата се появи текст, който Ви предлагам и тук, наречен

Не е речник

  „Отдавна твърдя, че днес „заглавието” в поезията не може да е посочване с пръст (нито една дума не заслужава тази съдба – помните ли „думите още не бяха измислени” – те заместват соченето, придърпват другия, като го създават, създавайки теб, именно теб. Като човешко същество.). Когато използвам заглавия, тяхната функция практически винаги е една и съща – да задават допълнителен хоризонт. Да отварят просвет между себе си и текста, в който може да се настани още едно разбиране, още едно човешко същество – питащият читател, още една възможност за промяна – на текста, на читателя, на автора – защото само в това триединство те, всичките, са завършени.

  Такова е и заглавието на тази книга. То открехва вратата към темите, които от много години ме карат да задавам въпроси, изричащи се в текстове, преподреждащи се в своеобразни „епоси”, взряни в историята на една цивилизация, следовници на която – на нейния прераждащ се „дух” и неговите метаморфози – сме. И ето: казах „врата”. А за нея е нужен Янус. Не, не двуличникът, а двуликият. Онзи, чиято грижа е началото и краят. Взиращият се едновременно в двете. Това е „пространството”, в което пътувам – пространството на началото и края на едно цивилизационно странстване, отнело десетки векове, пътуване забравящо началата си, но възпроизвеждащо ги като неделима част от самосъзнанието си, пътуване с предизвестен край, но и с упоритостта на един роден през Модерността „дух” – сам наследник и наследяван. Пътуване в разказите, които сме, самоосъзнаването им, самоосъзнаването ни като разказващи, подреждащи – най-често несъзнавано – разказваното, подреждащи свят.

  И ако в „Тезей” трептеше хоризонтът на самотата, ако взирането в Лабиринта беше търсене на основанието нейното обиталище да бъде построено (а „основания” неслучайно се появи в „Деиксис”, диптихът, продължил трилогията), то бе и напомняне, че триумфът често е предизвестена смърт (затова и казвах, че разказът за Тезей винаги е разказ за Егей). „Янус” продължава разказа, наплитайки нови и нови връзки: ако „Маргьорит `и други регистри” беше въображаем диалог с историческите есета на Маргьорит Юрсенар, сякаш „фиксиран” върху „римския цикъл”, но поглеждащ отново и отново към текстовете за античните трагедии, беше поглед назад, за да разберем по-добре бъдещето на едно минало, то тази книга отваря възможността да „центрираме” себе си в римския свят, за да се движим свободно „напред” и „назад”, да разчитаме началата и хоризонта на собствената си днешна идентичност (и няма как в този нов разказ да не се появи отново създаването на тази идентичност и чрез текст, нямаше как да не присъстват неназовани, но разпознаваеми и Маркес, и Кортасар, и Юрсенар, и Бекет, и… Пикасо – да и той, защото именно той превърна образа в текст, който трябва да бъде разчитан…). Янус искаше да се изговори, да напомни, че „коренът” му е и ianua (врата), и janus (отворен вход с арка), че е защитник и на тези, които отпътуват, и на тези, които се завръщат, посредникът между варварството и цивилизицаията, между младостта и зрелостта. Янус, съпругът на нимфата Ютурна (Juturna), издигната за богиня на изворите, водите и реките (и тази книга – защото тя изговаря своя „предмет” – нямаше как да не се разгръща като течаща вода, подскачаща по планински камънак или плавно стичаща се в разливите на равнините, сменяйки поетики, следвайки чрез тях ритъма на живота си). Ютурна, дъщеря на убития от Еней Турн (Еней, Aineias, чийто потомци Ромул и Рем основават Рим, но и образ на моето вечно питане за Крит и Кносос), която тук насновава чрез своя съпруг провидството за минало и бъдеще (и какво по-естествено от това тя да се окаже другото име на Маргьорит?). Ютурна, майката на Фонт (Fontus), сам бог на изворите, на сътворението на живот чрез първичното изригване от недрата на земята на животворната вода, връщащ ни и към баща си, царствал преди Сатурн и дал на хората цялото знание за земеделието, знанието за хляба и грижата за него…

  Накрая – уверихте се – това не е речник. Това е разказ за книгата на Янус, разказ за всички нас. Разказ, който може да има своето продължение, независимо дали ще изберете да пътувате през всички други заглавия в книгата, независимо дали ще търсите загадката на Урфил и Одоакър (на преведеното Слово и меча), или на пътя към Философския камък чрез Opus nigrum (с което пак можете да се озовете при Маргьорит Юрсенар, но и във Фландрия през 16 век), и още, и още… Разказът „ние съм”, който – надявам се – няма нужда от всичко това, за да бъде припознат като свой.“.

  П.П. Дали една книга, която ще бъде припозната като „книга с поезия“, е в състояние да защити такъв разказ за себе си, бихте могли да прецените сами. Можете да поръчате книгата в електронен формат или – с доставка след 7 май – като „книжно тяло“.