Нямаха деца
и време да ги правят.
Обичаха се малко –
колкото да си купят къща.
Сутрин работеха, вечер се прибираха.
Когато тя заспиваше,
сънуваше, че е майка.
После се будеше и повиваше котката.
Когато той заспиваше, не сънуваше.
После отваряше хладилника
и го затваряше под кожата си.
И така 11 години.
Когато котката умря, плакаха.
На сутринта отидоха на работа.
Златина Димитрова в „Кръстопът”.
Стихотворението е включено в подготвяната за печат дебютна книга с поезия на Златина Димитрова – „Гробище за слонове (малка книга на паметта)“.
