Казват, че е безумец, който бере плодове
от сянката на старата круша.
После ги мие дълго
под осуканата с парцали и мъжки псувни чешма –
мие ръцете си дълго като дете,
мокър до лакти
и със сок от круши в ъгъла на устата.
Знам, че е закъснял и го чака да се прибере
една вече ненужна воля,
разбита врата от неродените му синове,
мисълта за чужда жена с аромат на акация
и силно пробождане под реброто на съвестта –
пак от нея.
Повече няма да мигне – било срещу слънцето
или срещу обвинението, че е изгубен човек.
Мие плода на измислените дървета.
Гледаш как капе от лактите му – остри
като непокорството на дете,
и приижда вкус на прясно отхапана круша
или непосилна вселена.
Гергана Атанасова в „Кръстопът”.
