Наталия Иванова: Времето е наше

Публикувано от на юли 28, 2020 в 9:44 pm.

1.

Стояхме на пропукания покрив на живота,
отдолу ни градът заспиваше. 
И идваха при нас по-смелите 
да скочат за „Борба!” и за „Довиждане!” 
А ние слизахме за малко и се връщахме
да седнем пак отгоре над света,
по-сигурни от вчера, но обидени, 
че пак не ни достига тежестта 
дори да паднем. 
Но долу всички са –
и нашите родители, сестрите ни, 
и тези, които сме обичали завинаги, 
и всички непознати и дори 
останалите, дето вече не живеят. 
Простете ни за мислите, 
след малко идваме, 
ще легнем и ще гледаме нагоре, 
ще чуваме, че нещо случва се, 
но знаем ли въобще какво е?
Възможно ли е да са стъпките на хората, 
преминали през същото на пръсти? 
Унасяме се тихо и сънуваме 
как скоро всичко ще се срути. 
Невинните ще паднат в жертва, 
телата им ще търсим сред отломките, 
докато не викне някой, че невинни няма. 
И пак ще се качим отгоре.



2.

Сега сме тук, сега сме всички,
удари ли часът да си признаем?
Все повече мълчим за бъдещето,
а миналото е все още твърде близо,
за да отгатнем неговия смисъл.
Но още ни е страх да кажем „някога”
а „някой ден” е твърде лекомислено,
макар да сме умели във отлагането,
макар да сме умели да устискваме,
да трупаме истории, които
едва ли ще засегнат другиго,
освен ако не седне в публиката,
освен ако не търси истина,
но тя е, както знаем, само мисъл,
която идва със разходката следобед,
а после отлежава с виното,
преди да се превърне в утешение:

не сме ли го изрекли с думи,
ще значи, че не сме излъгали.



3.

Не ни застигна страшно бедствие,
нито пък изгубихме, за ужас, нещо.
Ние просто бяхме тъжни,
па̀рите се сменяха с мъгли,
пред блока котките умираха,
вечер се прибирахме унили,
разбира се, понякога съвсем добре,
поне така би трябвало да бъде.
Всичко иначе остава някъде,
запомнено дотолкова, доколкото
докато режеш лук във кухнята под наем,
внезапно нещо малко те боли,
заровено под мислите за другото,
внезапно някакъв следобед се оказва важен,
не, прости – най-важният –
как, седнал на пейка, броиш
листата, изпопадали в краката ти.



Наталия Иванова





Наталия Иванова в „Кръстопът”и в DICTUM.

Текстът е част от книгата на Наталия Иванова „Човек с бинокъл“ – под печат в издателство „Арс“.

Коментарите са заключени.