Луис Фернандо Куaртас Акоста – поет и есеист (Бело, Антиокия, 1955). Историк в Националния университет в Колумбия (Меделин). Директор на радиопрограмата Taller de Luna за разпространение на литература и култура и координира литературната работилница De la Tierra a la Luna, paisajes poéticos, geografías imaginadas. С книгата En la calle no calle получава стипендия в център за културно развитие Моравия. Публикуван е в различни културни вестници и списания в Колумбия, Бразилия, Коста Рика, Португалия, Франция, Италия. Автор на De los días sin fecha, Noticia, Pez y anzuelo, un encuentro cruel, Poeromas, и други…
Luis Fernando Cuartas Acosta – poeta y ensayista (Bello, Antioquia, 1955). Historiador de la Universidad Nacional de Colombia, sede Medellín. Es guía patrimonial. Director del programa radial Taller de Luna, de literatura y difusión cultural, y coordina el taller de literatura “De la Tierra a la Luna, paisajes poéticos, geografías imaginadas”. Con el libro En la calle no calle obtuvo una beca en el Centro de Desarrollo Cultural Moravia. Publicado en diversos periódicos y revistas culturales en Colombia, Brasil, Costa Rica, Portugal, Francia, Italia. Entre sus obras se destacan De los días sin fecha, Noticia, Pez y anzuelo, un encuentro cruel, Poeromas.
Участва в София ГлосиФест – 2020/есен, като автор, включен в „И тревите ще ни назоват“ – малка антология за колумбийска и българска поезия“, в превод и подбор на Александра Евтимова.
Тези от нас, които нямат нищо
Събират се тези от нас, които нямат нищо,
търсят се взаимно в центъра на своите самоти,
тези, които добре познават здрача и вкуса на безсрамната нощ,
веднъж изгубили се полудели, в стаи, в любовен заговор
със споделеното нищо.
Същества, които се събират, за да споделят
най-много от най-малкото, което имат;
да обединят нищото и да продължат своето волно бягство към играта –
знае се, че винаги са в затруднение.
Тези, които вкусват здрач и пият дъжд,
заплитат косите си като дървета, засадени в ъглите на квартала.
Тези, които без да са чели книги, споделят житейски истини,
които бягат от рутината, като пеят с дрезгав глас,
а оплакването им наподобява стон.
Тези, които се събличат в тъмното в ритуали, където дишането и докосването
са по-важни от вероизповеданията,
тези, лишени от всичко,
тези, с дълбок поглед,
съучастници, повече от братя,
тези, които пушат истории.
Тези, които залязват заедно в здрача на деня
и се събуждат с усмивка по-мощна от вулкан,
те са центърът,
отивам при тях,
тях следвам,
с тях обединявам моите думи;
ние сме тези с нищо
и това е велико –
да знаеш за един петък, изгубен в мъглата,
за една събота, дълга, колкото седмица.
Тези, които се прегръщат в дълбините на своите пропасти,
тези, които намират ласка във вятъра,
и говорят с котки,
и мразят лъжите,
и не позволяват на суровостта да ги смачка,
те са моите дълги нощи, най-дълбоките ми тревоги и загадки,
тези от нас, които нямат нищо, се събират в центъра
на най-избраното нищо
и така заедно споделяме и пропиляваме всичко.
Los que no tenemos nada
Se juntan los que los tenemos nada, se buscan en el centro de sus soledades
los que saben más del anochecer y conocen el sabor de la noche impúdica
tras perderse en cuartos enloquecidos para conspirar amorosamente
con la nada compartida.
Seres que se juntan para compartir lo mínimo
no para sumar nimiedades
sino para juntar naderías como una manera libre de seguir jugando
aún se sepa que la adversidad los ronda
Los que saborean el crepúsculo y beben lluvia
enredándose el cabello como árboles plantados en las esquinas de un barrio
Los que conversan de una filosofía sin libros
y los que deshacen la rutina cantando canciones a la voz irritada de un gemido
muy similar a la queja contenida
Los que se desvisten en la oscuridad y celebran rituales donde la respiración y el tacto
son más importantes que los credos
los que despojados de todo,
los que salen con los ojos mirando hacia adentro,
los cómplices más que los hermanos
los que se fuman una historia
los que languidecen juntos en el ocaso del día
y se despiertan con una sonrisa más poderosa que un volcán
ellos son el centro
a ellos voy
en ellos me desprendo
en ellos junto mis palabras
somos los que no tenemos nada
y eso es grande
saber de un viernes perdido entre neblinas
de un sábado tan largo como toda una semana
Los que se abrazan en el oculto fondo de sus propios pozos,
los que sacan del aire una caricia
y hablan con los gatos
y detestan las mentiras
y no se doblegan al castigo
ellos son mis largas noches, mis perplejos más cercanos
los que no tenemos nada nos juntamos en el centro
de nuestras nadas más selectas
Y compartimos esas nadas que lo prodigan todo.
Публикацията допълва и рубриката „Мостът“, резултат от проекта на Александра Евтимова „Мост между Колумбия и България“ (Puente entre Colombia y Bulgaria).
София ГлосиФест – 2020/есен бе подкрепен от Програма „Солидарност в културата“ на Столична община.
