Димитър Гачев: Параван

Публикувано от на юни 5, 2009 в 12:01 am.

      Болен съм от несъществуваща и нелечима болест. Някои болести са толкова редки и неважни за другите, че никой не се занимава с тях. Оттам до обявяването им за несъществуващи крачката е джуджешка и е по силите дори на слепец.
      Така те си остават нелечими, или по-скоро нелекувани, и понеже често наподобяват нормални състояния, мнозина ги отнасят в гроба без дори да подозират, че са били болни. Слава богу, моята я забавиха и ме изолираха на пусто място – тропически остров, събрал в себе си повече екзотичност от тази, на която е способно въображението ми. Не ми оставиха храна, защото една от проявите на болестта ми е пълно отвращение към яденето. Съгласен съм, че такова лечение на доста от вас изглежда много, много съмнително. Всеки, който е бил изолиран, ще усети, че въдворяването насила на райски остров, сам със себе си и целия хлорофил и озон на света, приели формите на приказни палми и лазурен океан… доста понамирисва. По едно време дори си мислех, че съм умрял, но никой не би могъл да ми даде стопроцентова гаранция за това и го изоставих като вариант. „Накрая всичко ще е ясно!“ – казах си – „Накрая, а сега да се веселим, братко!“. Така се пееше в една песен. Не помня чия. Слабата памет е друг симптом на болестта ми. Не се хваля с него, но пък кой сериозен болник би парадирал с нещо, така повсеместно разпространено!
      Спомените ми датират от момента, когато вече не можех да легна по гръб, изгорил до повръщане кожата си, създадена от природата за по-сенчести места. Скоро се убедих, че и в рая комарите хапят, а влечугите трябва да се освобождават от отровата си целогодишно, защото няма студ, който да ги довежда до нормалната за нашите ширини летаргия. Този остров бе инкубатор на вид малки мушици, чийто смисъл на съществуване е да се лепят по лицето на единствения тук представител на човеците. Заради споменатите несгоди по-голямата част от деня ми е заета да превъзмогвам човъркащия ме като с клюн гняв срещу. Да се похваля – успявам! Защото заболяването ми не засяга волята. Това му е хубавото. Лошото е, че аз поначало нямам кой знае колко силна воля. Използвам елементарни методи за справяне с гнева – съпоставям идиотския си и нервен живот преди и блаженството, което една нищо и никаква смъртоносна болест ми предоставя, ей тъй, безплатно.       Често се опитвам да се облекчавам от излишъците, които натрупва тялото ми, дори то да не ми подава позиви. Не ям и не пия, губя само семенна течност. Това ме омаломощава физически и интелектуално. Зависимостта е пропагандирана от азиатците и това, че действа и при мен, не може да не ме успокоява.
      Не мога да чета, обаче. Нито думичка. Понеже болестта ми е такава, не мога и да си спомня отскоро ли е това състояние, или съм неграмотен открай време. Надзорниците ми, които се изкушавам да нарека благодетели, явно не са запознати основно със състоянието ми, защото ми оставиха няколко книги, чийто език определям като чужд. Защо и как, не мога да обясня поради факта, че за мен всички езици са чужди. Това не пречи да си харесвам една от книгите – тънка и с кожени корици, които приятно се затоплят от слънцето, и да я разглеждам упорито. Това е част от плана ми да съхраня волята си, която би могла да се увреди, независимо че точно това заболяване не я атакува и независимо от това, че при мен тя не е особено силна. Този план е принудителен, защото, както отбелязах, позагубих някак вярата си в лекуващите ме, които на всичкото отгоре не са се и появявали откакто съм тук. Не избрах книгата случайно. За разлика от останалите знаците в нея са групирани в почти еднакви правоъгълни блокчета, отделени на равни интервали едно от друго. Подреждането ми позволява да усещам в по-голяма степен и хартията, на която е отпечатана. Хартията. Имаше дни, когато само тя пълнеше съзнанието ми – мръснобяла, грапавината ѝ се усещаше единствено когато прекарам език по нея. Пръстите ми, за мое учудване, се оказаха доста груби и нечувствителни да разкрият очарованието ѝ Постепенно така се усъвършенствах, че ме дразнеха и микроскопичните частици дървесина, използвани при направата ѝ. А, вярвате ли ми, те са милиони само в един единствен лист!
      Носът ми дълго време не можа да се нагоди към сухия и горещ климат на острова, та доскоро и миризмата ѝ не усещах. Но после… После всичко си дойде на мястото – сега мога да позная всяка страница само по това колко дълбоко прониква върха на езика ми в произволно избран по миризма участък от повърхността ѝ. Надявам се да стана толкова обигран, че да мога да правя това само с обонянието си, без да се обърквам от разликата в различното излъчване на слюнката, минала преди това по редовете.       Ежедневната промяна вследствие климата и душевното ми равновесие все още ме обърква леко. Да си призная, не харесвам кориците – миришат на синтетика, а вкусът им, като нищо може да бъде взет за кожа, досущ като тази на ръката ми. Не са ми интересни вече и отдавам това на заболяването – мотивацията ми също е засегната – препятствията ме обезсърчават, вместо да ме стимулират. Тази прилика със съвсем здравите хора допълнително ме разколебава в увереността ми, че поне волята ми е съхранена и аз предпочитам да игнорирам кориците. И мисля, правилно постъпвам.
      Опитвам да я слушам. Страниците ѝ са тесни и разтворена на триъгълник не може да покрие двете ми уши едновременно. Местя я бързо от едното до другото и постепенно тя започва да ми говори. Казва ми, че не е задължително, ако въпросът е без значение, отговорът му да е безсмислен. Сякаш има на кого да задавам въпроси тук! Веднъж ме попита дали бих осиновил дете. Но после се оказа, че съм убил около стотина от мушиците, докато съм я слушал с дясното ухо. Когато избеля от слънцето, стана нечетлива от водата и знаците се сляха от хилядите умрели мухи, а семенната ми течност залепи страниците през една, реших да я разгледам отново. Тъй като всичко наоколо беше божествено мислех, че в нея пише за нещо красиво. За плодове, които след като си откъснал са живи и след дни можеш да върнеш на мястото им; за такива тържества, на които нямаш право да си тъжен, дори да умира приятел. След това, обаче, забелязах колко равнодушно се отнася към написаното океанът, следвайки своите естествени ритми и се усъмних в разсъжденията си. Липсата на връзка ме порази. Но пък аз също бях равнодушен към него, а без книгата не можех вече. Прозрях ненужността от подобна връзка и сега отново съм спокоен.
      Вече на спокойствие, откривам все нови и нови страни на заболяването си. Трябва да внимавам много. Като нищо можех да отдам парадокса на опростяване на сложни неща до степен да станат съвсем неразбираеми, на някакъв химичен безпорядък в мозъка. А се оказа, че имам най-обикновена алергия към восъка, покриващ листата на палмите. Гледам, например, как едно сиво птиче се скрива в храстите и си представям, че влиза там да се изходи. Гадая какво точно е изцвъкало с тази си сива перушина и червени очи. Това е също от алергията. Въпреки произхода си обезателното опростяване може да бъде използвано при описанието на болестта ми занапред, макар да имам и друго съмнение. Мисля си дали не съм единственият, болен от това. Иначе отпускането на цял остров само за мен си е неоправдано с нищо разхищение. Понякога забравям съмнението си.
      Един мой чичо (пък знам ли, може да съм бил аз по времето когато съм можел да чета) често ми разказваше как книгите се делели на известни и хубави. Известните не били за изхвърляне, защото имало нещо в това да достигнат до такава почит. Ти може да не го разбираш, може никой да не го разбира, но има нещо, положително. Ако искаш обаче да се почувстваш като на вълшебен остров, просто взимаш някоя хубава. Мисля си защо ли ми е да мога да чета, като и без това умение съм на мястото си.
      Правоъгълните полета от знаци имат някаква съвсем непроизволна топография, която ту ме възнася някъде, ако въобще е нужно да бъда възнасян, ту ме натъжава и прави особено чувствителен към солената вода. Съжалявам само, че не ги разглеждах внимателно когато бяха чисти и разделени на редове, по четири, пет, шест и повече, с по-голям интервал между всяка група. Но и сега си личи, че са подредени неслучайно по този начин. Някои думи се повтарят, а групата им изтънява към долния край на страницата. Погледнати отвисоко образуват нещо като котешка опашка, настръхнала от срещата с непознат звяр. От някои ме боли глава, но не това главоболие като да съм препил или недоспал. Някои искат да ме милват на голо, по малката изпъкналост на стомаха, точно под диафрагмата. Опитват, сигурно, дали не съм отклонил вниманието си от хипнотичните им извивки и съм започнал да се храня. Но аз предвидливо нямам нищо за ядене. След като мина на друг ред се разкайвам и ме е срам от мислите ми. Колко наивно се лаская, че книгата е създадена, за да ме анализира. Тя е написана, защото сама има нужда от себе си, а аз само преминавам през аурата ѝ и трябва да съм много внимателен. Да не съм много лош и да ѝ я отнема като мехурчета тесто, запълващи надупчен морски камък. Да не съм и беден духом, за да я замърся, да не съм инакомислещ, за да я повлека след себе си. За да останем дълго заедно аз съм принуден да говоря с нея на измисления си език. Така спасявам и двама ни. Това, че съм невежа и болен, в случая ми е от полза.
      Виждам и грешките вътре, но и с тях свикнах. Нямам ума, самочувствието и желанието да ги поправям. Няма с какво да ги задраскам, а пък и не съм сигурен дали наистина са грешки.
      По средата например пише за един, който умрял на осемдесет и три години. Защо, по дяволите е нужно това? Написаното за него е от две части и ми прилича на сочни и стегнати женски гърди, опънали до ирония едно интелигентно лице над себе си. Иска ти се да го погалиш по брадичката и някъде далече, под лактите ти, зърната да набъбват бавно и премерено. Защо? В недрата на този остров са погребни костите на поне сто осемдесет и тригодишни скелета, нищо, че всички мислят, че не е бил населяван никога.
Скоро изхвърлям тези мисли от главата си, защото резервите на тялото ми са ограничени. Може и да съм неграмотен, но не съм скопен. Напротив.
      Харесвам листовете, в които книгата ме учи да живея бавно. От днес нататък бавно, много бавно. Така мога да се вслушвам в себе си и да се събуждам по-богат с внушения. Ето тази сутрин се събудих с думата “куплет” за блокчетата с подредени букви и ми е по-лесно. Няколко денонощия, обаче, няма да лягам, защото ако всеки път се събуждам с ново познание, много бързо ще прочета книгата. Ще сме сами чак докато навършим осемдесет и три. А кой друг наоколо би се заинтересувал от нея? И от мен.

Димитър Гачев

Димитър Гачев в „DICTUM“
Димитър Гачев в „Кръстопът“

4 коментара за “Димитър Гачев: Параван”