Вероника Д. Никулеску*: Всички деца на книжарката (фрагмент)

Публикувано от на ноември 12, 2020 в 7:50 pm.


  Разбира се, че исках да се самоубия. Тогава в Сибиу, през месеците непосредствено след смъртта на детето, безброй пъти тръгвах на разходки, от които си мислех, че няма да се завърна. Отивах до парка Под елшите, минавах от другата страна на река Чибин, излизах от крайните алеи и после се спусках по стълбата на Пасажул Спиталюлюй, към улиците Мунтенией и Молдовей, до квартал Щранд. Оттам поемах още по-надалеч по Марамуреш, където железопътната линия ограждаше града, докато оплаквах всичко отминало, което нямаше как да се върне. И си представях, че това е краят. Дори бях убедена, че съм изправена пред свършека, защото не можеше да се живее с толкова много болка. Само че така и не успях да открия истинския завършек-изход-край. Само който не се е губил, обзет от най-черно отчаяние из улиците на някой град, не е научил, че всички пътища, пътеки, пресечки, алеи, че дори и задънените улички, в действителност са безкрайни. През паркове и по мостове, минаващи над малки потоци, с дълги и засукани имена, по друмища и пътечици, които се роят и разтварят една в друга, просто си осъден да не достигаш край. Всъщност няма такъв, точно както болката и мъченията никога не свършват. Дори когато се озовеш до онова, което си смятал за покрайнина на квартала, на града, дори когато минеш от другата страна на железопътната линия, пак сред храсталаците и трънаците, посред къпинаците и шипките, пред теб се изправя забитият в пръстта железен кръст, с отдавна угасналата свещичка, стояща самотно точно под името и избелялата снимка, съхранила тъжния облик на момичето от времето, когато още не е знаело, че ще умре, с вазата с изкуствени и загубили цвета си карамфили. Те се свиват, засрамени от грозотата си, сред толкова живи полски цветя, буренаци и треволища, които избуяват, тучни и живи, и заливат измамния край на града, бариерата, блестящите релси и омазнените траверси. Истинско море от бял равнец, лайка, беладона, бучиниш и коприва. Именно тук, на мястото, белязано от кръста, разбираш, че няма край, че никога не достигаш изход, никога и по никакъв начин пътищата и болката не свършват.

  Разбира се, че исках да се самоубия. Така казвам. Дали обаче наистина го исках? Или просто при всички тези разходки за загубване, при които се губех и просто назовавах „разходки“, търсех да намеря какъв да е изход? Поне някакъв мижав край, бил той и фалшив, илюзорен и временен, където да приседна, да разтоваря побеснялото животно, да сваля от гърба парещите дисаги и тежката канара от гръдта, и да изкрещя като човек, който не разбира, „защо“. Да изтръгна от гърлото си този единствен протяжен вик и после изтощена, изтискана, но и изпразнена от лошото, да се завърна у дома. Да мина през вратата кротка и смирена, с топъл бял хляб в ръцете. Да съм добра племенница на изключително свястна леля. Да вляза в кухнята, да седна на масата и да похапна каквото има, а животът да потече леко занапред. Да е като кученце, крачещо по неговата си пътечка.


Превод: Лора Ненковска





  Вероника Д. Николески (р. 1968 г.) е преводачка, журналистка и писателка.
   Автор е на четири книги с разкази и на три романа. Носителка е на множество награди за превод. Сред авторите, които превежда на румънски език, са Владимир Набоков, Самюел Бекет, Дон Делило, Марк Маккормак и други.

* Представяме ви – по инициатива и в превод на Лора Ненковска – румънски авторки, номинирани за наградата за женска литература „София Надежде“.

Коментарите са заключени.