Димитър Гачев: Лакрим

Публикувано от на юни 8, 2009 в 5:50 pm.

      Дългият риеше с подметка мокета в досаден синхрон със скърцането на двата си палеца по кожата на канапето. Сякаш искаше да се зарови целия в пода и да изчезне чак до върха на сипаничавото си лице.
      – Това дете е ужасно! Скъса ми нервите!
      Не се поглеждаха, избягваха го, и от това тишината между четиримата заприлича на булчински воал върху брадясалата морда на пиян строител. И под това нелепо покривало се нареждаха едни очи! – опулена смесица от учудване, смут и страх. Струваше им се, че тишината клати водата в гарафата насред стаята и това само усилваше жаждата да излязат, бягайки навън и да не спират цял ден, независимо от посоката.
      – Ще го съдера това лайненце! Нека още веднъж се изкрещи! – Прашният потръпна само при произнасянето на „щ“ от собствената си уста. Кожата му имаше нездравия землист цвят на съживен от демони. Някой много отдавна беше направил аналогия с бутилките френски коняк, чиято матова повърхност се получаваше при насочването на силна струя въздух, размесен със стъклен прах към избомбената им част. В този момент останалите можеха да се закълнат, че чуват свистенето на тази струя, спирана единствено от опънатите им нерви. Тя постепенно ги прокъсваше и ако малкият издадеше и звук, по-висок и децибел от ноздреното дишане на Прашния, несъмнено щеше да си го отнесе.
      – Айде, млък! Да го утрепем ли? Да не е чуждо! – Адам стана рязко и затвори прозореца. Навреме, защото онова счупи някаква чаша в двора. – Или поне нека измислим някаква версия за пред полицията!
      Шегата му не мина. Никоя негова шега не бе имала силата да усмихне когото и да е. Прякорът му идваше оттам, че като ученик разби устата на учителката по физика с ябълка. Запратена с невероятната сила на мускулестото му тяло за да улучи Дългия, тя се спря сред кървавата каша от зъби и венци на постната стара мома. Въпреки, че в библейската притча Ева беше подала плода на Адам, продължиха да си го наричат така.
      – Ще се умори! – Климо отвори сухата си шепа и миришещото на парфюм листче в нея започна да се разпуква като цвете.       Премести го на нивото на острите си колене и с бързо движение на дългия си крак го изрита в ъгъла на стаята. Скулите му подскочиха за части от секундата и изчезнаха. Лицето му придоби обичайната си благост. Вродената му благост. От тази, която не може да се имитира и с векове покаяние.
      Преди години, пак четиримата, бяха скъсали на четири парче от амбалажната хартия, с която завиваха сандвичите си за плажа. С кибритени клечки издупчиха по едно момичешко име. Срам ги беше да го нарекат любимото момиче. Макар и хлапаци, усещаха, че за да нарекат някого любим, трябва да има нещо по-така, не само фантазии преди заспиване. После ги намокриха парчетата с вода, залепиха ги за устнтте си и викаха срещу морето през дупките. Викаха докато им се завие свят. Всеки обръщаше главата си на различна страна за да не види другия какво е избодено на неговия къс. Останаха си приятели, колкото и различно да звучаха гласовете им през еднаквите отвори на името й. Нейното.
      Занимаваха се с музика. Винаги бяха свирили, както винаги се бяха познавали и както винаги я бяха обичали.
      – Виж го, бе! Виж какво прави! – Обади се някой.
      Малкият наливаше вода от чешмата на едно съседско момиче. Държеше кофата оплезен и пръхтящ, смешно подпрял ръбовете й само с двете кутрета. Нещо в стойката на момичето подсказваше, че не гледа на него като на дете, нищо, че беше почти с пет-шест години по-голяма от десетгодишното торнадо. Поотпуснала единият си крак напред, тялото ѝ беше превърнало напрежението си в ленива похот, разширила перверзно и достатъчно бедрата и ханша ѝ. Дори гърдите и в това положение увисваха на неоформените си основи и изглеждаха двойни по големи.
      – Задирят го вече!
      Хлапакът се изправи,избърса носа си шумно, направо подканящо, после ѝ хвърли толкова разгонен поглед, че Адам скочи:
      – Ах, това момченце е за семинарията! Изрод!
      Нейното дете. И тяхно. Никога не я попитаха от кого е. С годините престанаха да гледат на нея като на сексуален обект, а за нея да не ги възприема като такива беше още по-лесно. Не мислеха и за него като за чуждото дете. Имаше очите ѝ, гърления ѝ глас, омразата към котките и музиката им. Имаше лакрим. Това беше тайната дума която знаеха само шест човека. Свиреха неща само ако думите, или мелодията им появяха сълзи в очите и на четиримата. Закон. А Дългият почти не плачеше. Поне никой не беше виждал очите му влажни, освен при лакрим. И във вечерта, след като погреба баща си.
      – Ще му счупя ръчичките на копеленцето! – Прашния млъкна засрамен от думите си. Този смут размърда останалите, свикнали на вакханалиите в езика му. Започна да се изчервява и това го направи почти красив. – Исках да кажа, ъъх, диваненцето!
      Тази сутрин ги напусна. Както беше и присъствала в живота им – с по едно парче от луксозен лист за писане на любовни писма. Необичайно твърд и прекалено ароматизиран. Миризма, от която не можеш да се откъснеш, докато не те заболи глава. И която не можеш да залепиш за устата си, защото срещу вятъра идващ от морето, такива аромати са най-малкото срамни. Остави него. И те мислено ѝ се прекланяха. Благодаряха ѝ макар да беше по-нормално да я мразят. Благодаряха ѝ, че им го остави, защото иначе спомените им се деляха на викането през дупките на онзи плаж, свитите като жилави карамфили листчета в шепите им от тази сутрин и бушуващия навън лакрим.
      – Да го убием ли, или да му купим сладолед? Поправили са и лебедите в парка, онези с издигането. И пушки има, от онези, автоматичните, че какъвто е кекав, ще си захапе ръцете с другите.
      Станаха. Очите на всички пързаляха неистово клепачите си под набъбващите солени пристъпи. Дори и тези на Дългия.

Димитър Гачев

Димитър Гачев в „DICTUM“
Димитър Гачев в „Кръстопът“

2 коментара за “Димитър Гачев: Лакрим”

  • 1
    Виктория каза:

    Чела съм доста ваша поезия и съм и изключителен фен. Вече не мога да определя кое харесвам повече – нея или прозата Ви. Аплодисменти.

  • 2
    kioki каза:

    как кое? , и двете, и двете))