Слънцето свети с пластмасови лъчи, трамваите
тракат безнадеждно, черни птици бродират небето;
приятелите ми са отвъд голямата вода и
се усмихват през дигиталните екрани,
други пък загубих в катастрофи и бели свръхдози
в мрака;
вървя с километри през града и не разпознавам
нито едно лице, всичко ми е непознато, като че
това не е моят свят и се чудя колко още ми остава,
докато напълно полудея.
Празнотата е пълна или по-скоро, изпълнена с
липса, нещо като море, което го няма,
и няма спасение от нищото, обгръщащо всичко,
хората говорят повече и казват все по-малко.
Дори книжарниците вече не ми улавят погледа.
Жени крачат с изгладнели походки, бързащи
към бъдещето си.
Всичко е толкова тъжно под това накъсано
небе, под което се опитвам да разцъфна, но
вместо това само съхна, съхна.
От стените се стича чувството, че чудесата вече
свършиха и слънцето пада тежко като тухла
зад тъжните покриви.
Последният жив бог поляга самотен в сърцето ми.
Студ, студ…
Накрая влизам в тъмното на един бар – крайното
убежище на тъгата,
но тогава тя ми се усмихва и ми подава пълната чаша,
и аз започвам да се смея, и се смея
до края на света, до края на времето.