Камелия Панайотова за „Разкази“ на Наталия Мешчанинова: не просто разказ, а съпреживяване

Публикувано от на ноември 25, 2021 в 12:01 am.


  Разказите на Наталия Мешчанинова не разказват, а съпреживяват. Градът, в който започва историята, символизира всички малки провинциални градчета, образуващи уж различни светове, които обаче се характеризират с едно – невъзможността да избягаш. Тук Мешчанинова говори за бягството, каквото е – непосилен срам за всяко дете. Бягството само по себе си е мираж, скрит копнеж, а именно невярването в сбъдването на мечтата води до травматични последици, следи за цял живот. Съвсем достойно и правилно тази книга не се и не бива да се разглежда в качеството си на роман: такава реалност не би могла да се напише нацяло. Разграничението на разказите позволява и на автора, и на читателя, да поемат дъх между отделните „епизоди“ на случващото се. Книгата засяга теми, за които може и трябва да се говори много – нестабилни семейни отношения, отричането от собствените си идеи заради „нормалния“ живот, който остава нормален в същия град, където си преживял толкова ненормални неща, сексуалното насилие, напразните опити да запълниш липсващото, но най-вече разочарованието, че това, което си закрилял чрез саможертвите си, е всъщност илюзия. Паралелно текстът изговаря и обичта от и към майката, и как тя се изменя. Майка, която е тук, но я няма. Нужна е, когато липсва, но е болезнено излишна, когато присъства. Идеята, че някога домът е бил там, където е майката се изгубва: “Да, този дом се води мой. А чувство – никакво. Не е това домът ми. Къде е той тогава?”. Осъзнаването, че си сам, необичан и необичащ. Цялото излишество на болката, която си изтърпял за другия, се стоварва отгоре ти, за да те отведе до единствения и най-важен път – към теб самия: “Цялото ми дългогодишно мълчание. Величавата идея за опазването на сърцето на майка ми рухна за секунда. Та тя е знаела. От самото начало. Откакто съм била на девет. И го е преживяла.”. И още: “Трябва да избягам, да избягам оттук, където всичко крещи, че съм слаба и сразена… Тук вече никого не мога да обичам. Не съм способна. И няма кой да ме спре.”.

  Но това е и цялостно произведение, което помества спомени от миналото, определящи настоящето и бъдещето. Три времеви пространства, които непрестанно се преплитат. Четейки, ти отричаш възможността тази книга да има за цел да те поучи, водиш се от чистото усещане за споделеност. Едновременно си наблюдател и участник, което съвсем естествено предизвиква едно фино надграждане на емоционалната грамотност: там, където личната история се превръща в трагедия, персоналното страдание става колективно. Иначе казано – травмата на един човек се издига до травма на човечеството. И обратното – надеждата, че един човек е преодолял това обнадеждава. Затова тези разкази не могат да съществуват поотделно, а ако все пак ги отделим, те биха се превърнали във фрагменти от една огромна картина, едновременно запазвайки сетивността към битието на героя, но губейки онази мощ на цялостта си, чрез която читателят успява да погълне изведнъж споделеното. Безкрайно интересно е това противоречие на цялост и разграниченост между разказите, но нищо не би било достатъчно, ако в книгата не се усещаше най-силно честността на сюжета. Още от първия ред ти биваш убеден в истинността на написаното, което неизбежно води до желанието ти също да споделиш. Така тези разкази образуват един непрестанно допълващ се кръг, който има силата да помага.

  Травматични истории, разказани с тънък присмех, защото просто няма друг начин да ги изкажеш. Мешчанинова шокира с тази уж лекота, с която споделя за миналото. Такава крехка самоирония може да бъде и начин да се предпазиш; да обезвредиш спомените дотолкова, че вече да не са способни да наранят. Героят на повествованието е запазил детето в себе си не от страх да порасне, а заради желанието да го стори. Точно защото тези истории идват до нас през погледа на детето, те са по-дълбинни, изчистват се от суетата на възрастния. На моменти написаното звучи и като поетизиране на страховете, опит те да бъдат разгледани отстрани, наместо преживени отново, и именно това позволява на читателя да вплете в сюжета част от личната си история, да намери в книгата мястото и на своето минало. Минало, което все по-често става колективно. И в това си качество, разказите на Наталия Мешчанинова трябва да се разглеждат като исторически, макар да не описват военни действия или политически преврати, те разказват най-голямата битка на човечеството – преодоляването. Книга за миналото, което продължава пътя си и в настоящето. Такива книги са големи и важни именно заради това: да се опитаме да предпазим бъдещето от травмите на насилието. И да успеем.

Поръчайте си книгата.






  Камелия Панайотова в „Кръстопът“.

Публикувай коментар