Малките ботуши, почти не по мярка на детските стъпала, с широки гърла, като на бутилки, около прасците. Само толкова, колкото да се поклаща бавно, заедно с острите токчета – аз давам, ти какво даваш, реч само от леки потраквания.
      Всичко се стича около нея, сякаш светът би се вкопчил от страх в хората, ако тя мигнеше само веднъж и беше спряла своя простичък танц. Нещата, хората и това, което никой не знае какво е, се плиска в краката ѝ – малък перфоратор за всички билети за навсякъде.
      Никога не спря, за да избере нещо и да тръгне с него или с някого. Не искаше да обижда теченията, потоците, реките и моретата от викове, ръкостискания, търкулвания, спиране и тръгване.
      Между нея и майка ѝ от около 15 години децата играеха на ластик. Колана на пеньоара на кръвната им връзка. Момичето носеше в ботушите и в единствения си спомен само нежното шумолене на майчината метла, по чиято заповед, откакто се помнеше, хората се мятаха по всички страни на площада – дете на диригента на градската опера, диригент на хора – подчиняваха се, свирейки със стъпките си, стъпки, които не искат да пречат на чистите паважи и плочки.
      И тогава дойде котката. Изпълзя измежду краката ѝ, все едно бе детето на любовта между нея и безкрайния следобед, в който живееше от своето раждане. Цветът на котката беше с цвета на ботушите ѝ, тя се отърси лениво и тихо обърна гръб на момичето. Опашката започна ритмично да се поклаща – аз давам, ти какво даваш.
      Никой не видя единствена секунда в целия свят, в която токчетата спряха. И оттогава вече никой не знае дали ни гледат двама или никой. Дали сме сами или сме твърде много.

      Христина Рафаилова е родена през 1981 г. в гр. Добрич. Завършва езикова гимназия „Н. Й. Вапцаров“ в гр. Шумен. Учи във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Политология“. В момента е журналист във в. „Новинар”.