Христина Рафаилова: Старците

Публикувано от на юни 15, 2009 в 1:57 pm.

      Винаги се пътува със затворени очи във влака – основно правило. Затворени очи за дълги разстояния. Само леко трепване на миглите и се забиват в зениците притеснителните фигури на старците. Всички еднакви гоблени от миналото. Приличат си и все пак всеки от тях носи забучените на носа очила на светогледа си.
      Около тях винаги е празно, винаги с хиляди торби, в които всеки е убеден, че няма нищо. Дори поклащащият се от тракането вестник носи изречения, съшити със стария правопис и с новини, който никой не е чувал и не иска да чуе – кратките пасажи на вродената скука.
      Смехът или крясъците им са създадени леко да опъват ушите на пътниците – безболезнена безполезна скороговорка, която ги изравнява в една мигновено изчезваща, притисната от скоростта улица. Сякаш всички са вън от влака, но са длъжни да им завещаят ушите си, за да наследят еднообразието на старците.
      Те ни мислят за едно както и ние тях. Прокъсани фототапети, върху които може да пише всеки, който се ражда с механичните движения, стиснати между зъбите, краката и ръцете си. И когато машината тръгне с трясък и ти открадне движенията, забравяш за частната собственост, за уникалността на всеки индивид и се връщаш при баба на село, чиято мотика е нейният будилник сутрин, камбаната, която я вика на работа, която разорава земята, за да се вижда и сменя картините по-ефективно и интересно от телевизията, която е хапчето за лека нощ, за да сънуваш само нея до другата сутрин, когато отново ще я събуди.

Христина Рафаилова



Христина Рафаилова в „Кръстопът“


Коментарите са заключени.