Казват да не живеем в спомените. Да не се закачаме на куката на миналото, за да не увиснем там, без поглед към бъдещето или без да сме здраво стъпили в настоящето. Малката книга на паметта на Златина Димитрова е урок по летене във времето, въпреки тези препоръки за безопасно съществуване и отвъд рационалното разбиране за него. Хваща ни за ръка, за да ни разходи из спомените, без риск да се закачим за острата и́ баба или да останем в корема на кръглата, където са всички истини за света. През полет да надникнем в миналото и да не се омотаем в паяжините му или да паднем в дупката на белия заек. А поуката да си остане за нас. Така да може да задоволим същността си, която хем се опитва да стои мирна в настоящето, хем иска да изследва света отвъд времето и пространството на тленното, видимото и реалността, но и да не омаловажаваме тази реалност, натрупана през поколенията и оставила единствено себе си за разгадаване и разбиране, чрез спомена и паметта. Зад заглавието и наименованията на частите на книгата се крият отговорите на една гатанка*. Добре забравен спомен, който няма време и място, но пък тук и сега, в настоящето, изпълнява една много важна функция. На кръстник на приказна малка книга с макове, котки, сънища, птици и уют, наситена с много човешко, но и много отвъд.
Гатанката е съставена от три части и първата гласи: Един слон вървял, вървял, паднал и умрял. Какво е това? Отговорът, който изскача от паметта на авторката е Случайност. В случайността си книгата тръгва по пътя към дома. Разпознаваме пространството по лястовиците, които все се настаняват удобно под стряхата, като спомени. Още с първото стихотворение, към света на стихосбирката ни приласкава една прекрасна метафора за носталгията, където авторката я сравнява с празно гнездо, което може да приюти някоя кукувица, но последствията остават за други. Подготвя ни за неочаквани превъртания на световете, обрати и далечни асоциации. И сякаш снема нуждата и сантименталната отговорност от копнеж по миналото, за да утвърди спомена като нещо с добавена стойност към настоящето. Нещо, от което можем да черпим ресурс и да изследваме, а не по което просто да тъгуваме и да оставим да хваща прах и паяжини. В Случайност има едно идеално семейство, чиято идилия е доста съмнителна, но това е въпрос на критерии, които само осъдителен наблюдател би наложил на едно семейство. Всяко семейство си има особености вътре в своя дом и свят и малката книга ни напомня да сме толерантни към тези особености. А и всяко семейство би могло да се крепи дори на факта, че винаги идва сутринта, благодарение например на възможността за Нут – древноегипетска богиня на небето, майка на всички небесни тела и име на литературен клуб, която в паметта на авторката е кръглата и́ баба. Тази, която всяка нощ поглъща слънцето, за да го роди отново сутринта. За сметка на това пък за острата и́ баба винаги е новолуние и никога светът й не е пълен. (При бабите някак винаги има контраст, особено доловим от внуците.) В едно друго семейство пък има една метаморфоза, през която се стига до нещо като вкъщи, където дори черните котки напомнят за дома. Домът присъства като всеобхватна величина, напъстрена с множество съдби, избори и начини за пребиваване. Някъде има вещици, другаде някой преяжда нощем, за да запълни празнотата от нероденото дете. Баба, която запарва липов чай на терасата. Минало, което е пищно, макар и черно-бяло. Има я неизменната генетична обремененост, която някои имат шанса да споделят с други под същия покрив, което обаче не е задължително. В детската стая вече живеят паяци, като че ли някой е пораснал без да усети, но въпреки това детството е оставило следата си и се появява по пътя ни на възрастни (като вещици сред дърветата), за да ни накара да се усмихнем на детето в себе си и може би да се погрижим за него. Домът е храмът, който носи и отразява облика на семействата, които живеят вътре. И дори когато остане празен, съхранява биографията им и я оставя да витае из въздуха в празните си стаи, архивира я в полза на онези, които искат да намерят отговори в миналото. Накрая на първата част има един уютен отключен дом, в който съхне топла питка, замесена от квас и спомени, подканваща госта да я опита. Неслучайно съставката на хляба, който е символ на семейния уют, е именно споменът.
Гатанката продължава нататък с: Втори слон вървял, вървял, паднал и умрял. Какво е това? И отговорът на Златина от забравения спомен през книгата с макове е Съвпадение. В съвпадението настъпва инициацията на детето в света отвъд дома. В средата на книгата са събрани десет стихотворения, които комуникират помежду си и прехвърлят символи и препратки към другите две части. Като стихове-жонгльори, те успяват да привлекат вниманието на читателя, да задвижат оста му. В тази част на хрониките героинята се учи да говори, постепенно започва умело да борави с думите и да улавя правилните и най-точните, без да ги остави да и́ се изплъзнат, като гущери, както са способни да правят понякога. Например онези думи, които изскачат неканени именно когато не трябва и не искаме да излизат от устата ни, или онези другите, които ни убягват, когато ги търсим, а те точно тогава не идват. Думите са доста своенравни, но Златина умее да жонглира с тях и да ги улавя навреме, както и да ги слага на мястото им. В прекрасната метафоричност на книгата има една бавна наситеност и внимателно обмисляне. Това различава думите и́ от гущерите. Стиховете и́ от масовото изкуство на съвремието ни. Не са набързо скалъпени импровизации, които просто да звучат нелогично и провокативно, докато са изпразнени от смисъл и съдържание. Напротив, те са пълнокръвни, изживени, култивирани и многопластови. Чисти, искрени и приветстващи в своята недоизказаност, нежно приласкаващи и оставили достатъчно пространство на читателя да ги доизгради през собствената си призма. И чрез стиховете – истории, сънища и спомени да потърси разбиране отвъд реалността и будното съзнание. Съвпадението събира границите, за да потвърди съществуването си на метафизичен балансьор. Например в стихотворението Възкресяване, където няма събуждане от стогодишния сън. Това, което се е случило веднъж, не се е случило никога, земните пластове се целуват, оста се движи, паралелно вървят сюжетните линии на влюбването и престъплението, сякаш единствените възможности за случване са дума или действие, вечностите са противоположни. Като случайно съвпадение на 26-та страница се появява един японски турист, за когото е важно всичко. Затова снима напосоки, а Фотоапаратът пази паметта му / по-добре от стръкче розмарин. В този стих се долавя една лека и добронамерена ирония – намек, че едно ухание е по-способно да отключи спомен, отколкото запечатан на снимка момент, в която може да не забележим някой детайл, по-съществен в този миг от сградата или гледката, уловени от фотоапарата. Последното стихотворение от Съвпадение е Онова, което ще се случи точно тогава. Когато… най-малко очакваме например, или когато не искаме, но сме готови. Когато падащите звезди се спъват и после ги болят коленете от навеждане пред желанията, точно тогава ще се случи.
В третата част на книгата и гатанката идва смъртта, но присъствието и́ не е натрапчиво и заплашително, а някак деликатно и дори утешително, като на нещо съвсем необходимо. В нея се пита: Трети слон вървял, вървял, паднал и умрял. Какво е това? А отговорът е стихосбирката Гробище за слонове, която мъдро ни напомня да си пазим спомените, търсейки опора в тях, но и да не задълбаваме много, да не се застояваме дълго, за да можем да се върнем цели в настоящия миг и да пребиваваме пълноценно в него. И дори да нямаме слонска памет и да не можем да си спомним нещо, например от къде знаем тази гатанка, да сме благодарни, че я знаем, защото именно тя ще е повод да напишем книга или да създадем нещото, което умеем, или просто да генерираме още един чуден спомен. Страхът от забравата е ирационален, докато ги има книгите, поезията и думите, които запечатват емоциите ни от спомените. Защото какво са те, освен малкия ни живот, събран в един албум между две корици. Паметта е архивът на животите, без който просто няма да ни е имало и цялата суетня около тук и сега няма дори да има повод за съществуване. Спомените са инстинкт за самосъхранение. Част от нас, която ни прави такива, каквито сме и ни свързва чрез невидими нишки с предците и душите ни. Самата Златина сподели на предпремиерата на книгата си, че „всичко е опит за разбиране и опит за подреждане на информация и неща, които изглеждат отвъд нас“. Това е и тази стихосбирка, без претенцията да го прави, а само по детски да се опитва. Да ни напомни да помним, за да разбираме. И най-вече да не загърбваме миналото, а да го приемаме и пазим с благодарност.
Гробище за слонове е гъбата за смаляване и уголемяване от Алиса, която ще ни помогне да надникнем в другия свят, без да имаме подходящите параметри на съзнанието в този. Ще ни разведе из дебрите на паметта, за да ни покаже как крайъгълните камъни на пътя, който сме изминали, са вградени в общата конструкция на настоящето, а то самото е ключовият камък на арката на пребиваването ни, който не може да я крепи без миналото. То не се забравя, също като карането на колело, дума пред дума, спомен подир спомен, слон след слон – до гробище. Животът е низ от случайности и съвпадения, но накрая винаги е гробището. Свещено като храм място, храм на слонската памет на поколенията. Най-цветното петно в града. Домът на душите, чиито спомени, приютени в паметта, вероятно няма да останат отвъд този живот, но поне ще го осмислят. Защото домът не е просто място, а е усещане. Усещане за топлота, приемственост и уют. А паметта е сбор от множество настоящи мигове, всеки от които е едно отминаващо тук и сега – един потенциален спомен.
*Заглавието на стихосбирката и имената на частите и́ са отговори на гатанката за слоновете, чиито първоизточник е неизвестен. Авторката помни гатанката, но не помни откъде я знае.
Лидия Кирилова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и дизайн, криейтив и визуализация в СофтУни. Работи като дизайнер на свободна практика и е част от екипа на верига за билки и козметика. Води рубриката за критика на съвременна литература – Letterophagy, чийто фокус, след завръщането и́ на страниците на Литературен вестник, е българската поезия. Търси взаимодействието между калиграфията и поезията през проекта Callipoesis, който е в процес на създаване.
