Снощи се връщах пеша от концерт. Беше валнал дъждец и охлювите, усетили липсата на хора, бяха наизлезли поголовно да послушат концерта на относителната тишина на големия град.
Тишината, впрочем, е поетично понятие и не бива да се взема насериозно. Ако някой вземе да ви разправя, че е седнал да слуша тишината и е тръгнал да ѝ се наслаждава – не му се връзвайте. Даже с чиста съвест може да му шибнете един приятелски шамар, за да го изкарате от този поетичен унес, защото той е изключително опасен, животозастрашаващ бих казал, и се препоръчва само на хора, които вече безвъзвратно са изгубили връзката си със здравия разум и конвенционалните божества.
Тишината не може да се чуе, нито да се усети, защото тя не е част от този свят. Няма я. Не се е раждала. Животът винаги издава шум. Насладата да слушаш тишината е наслада от това, че чуваш живота около себе си. Не колите, хората, машините или прелитащите найлонови торбички, а живота. Без значение с уши ли го чуваш, с очи, или с настръхналите косъмчета по ръцете си. Или някой ти го преразказва с дъх.
Та, залегнах аз, ей така, както си вървях, да снимам един охлюв на тротоара. Той хич не се трогна от съвсем близкото ми присъствие, а продължи да си пълзи, на първа скорост и без предпазен колан, с несъзнателната смелост на всички изгреви, към неопределеността пред себе си, вероятно към някоя закъсняла, пияна или просто щастлива дясна маратонка. Чудесно е, че не знаеш какво е маратонка, когато си охлюв. Де да можехме и ние така.
Аз, надупен на тротоара, оставил на прашно-влажната земя до мен диска, купен от концерта и книгата, купена отнякъде си, забравил за момент за всички небесни маратонки, които и мен дебнат отвсякъде, щракам кадър след кадър в опит да намеря фокуса. И в опит да разбера жалкия си порив да запечатам това съвършено банално проявление на живота, за да го направя нещо специално. Защото ако нещо не е специално, защо да го затваряш в рамка?
Там, в рамката на прихъркващия шум на големия град, на тротоара и на тихата си човешка истеричност пред обречеността на знанието за всичките видове подметки, които стоварваме и които ни стоварват, се почувствах съвсем като охлюва, който се е вкопчил здраво о земята, приплъзва се тежко и бавно напред, без да вижда дори носа си, шава с антенки наляво-надясно в опит да надуши накъде е поел дъждът и оставя малка слузеста следа, която след минута изчезва безследно, а след още две – и охлювът го няма. Защото съм го стъпкал с маратонка, докато се опитвам да се надигна от тротоара, или просто съм станал и съм продължил по пътя си и той вече няма значение. Освен може би за следващия телефон, следващата маратонка или следващата нощ, в която ясно ще се чува шумът на живота. И лукаво ще примами поредните си жертви.
