Не знам какво остава
след пясъка, отмит от прилива,
когато се разсъмва.
Една следа от мигване,
каквото е животът,
потегля със морето
към хоризонта на отвъдното.
Пейзаж на август в Аликанте,
притихнал под лъчите на очакването
за вятър, който да подкара лодките
и без лодкар към рибните пасажи.
Следобед сенките
да легнат върху мрежите
и да приспят страха на улова
от предстоящото.
А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да поиска
тук да остане още малко
или повече –
защо ли не до края си.
Едно премигване,
каквото е животът,
следа, която тръгва към морето
с отлива,
за да се слее с хоризонта,
който е възможно
да сме измислили сами,
за да мечтаем.
Екатерина Костова в „Кръстопът”.
Можете да си поръчате „ОБРАТ-но в себе си“ („Жанет 45“, 2021 г.).
