Тихомир бил от село Тихомир. Село на гръцката граница, в което времето било спряло още от турските времена. По малките спокойни улички пъплели спокойни малки хора и винаги се радвали, когато срещнели черен бръмбар да търкаля топче тор със задните си крака – това значело, че денят ще им спори. От селото, към света водели шест пътя, които изписвали буквата “ж“, но малко лъкатушно – така, както я изписвали тихомирските първокласници. Всяка сутрин, в дните между пролетното и есенното равноденствие, по тези пътища тръгвали бавни върволици съставени от следните единици – магаре, каруца, мъж и жена в каруцата и след нея куче. След това пак – магаре, каруца, мъж, жена, куче – просто хората отивали по нивите да си оставят потта. Та Тихомир бил от това тихо и мирно село и отраснал там, научен да си оставя и той потта в земята. После отишъл да учи за агроном. Учил каквото учил и вече към края на последната година, през един от първите петъци на лятото, заминал на бригада в Англия. Те тогава всички ходели на бригади – да подпомагат бригадирското движение на западните страни, та и той отишъл. Там брал ягоди, вадил картофи, чистел на животните – вършил все едни такива облагородяващи човека дейности в някаква ферма в централна Англия. Именно там се научил да кара мощен, колкото всичките магарета на неговото село, трактор, както и да хвърля опаковката от вафлата си само в кошчето за боклук. Често му се явявали меки видения от село, пратени му от онази мръсница – носталгията, като цвета на рекичката напролет, или някоя птица, която не се срещала по английските земи, но той ги пропъждал мъжки с телевизия и хубава бира. Работел, писвало му, пак работел, ама все не му се връщало към спокойните турски времена по неговия край, а му се искало да говори на английски с говедата на тази странна островна държава. А държавата била странна, защото била пълна с всякакви хора – бели, жълти, черни, червени, та дори имало там и такива от Шри Ланка, но това е вече отделен въпрос. И там – да се чудиш защо, но Тихомир бил много доволен от живота. Почти нямал приятели и празници, не можел да гласува дори, но – айде де – доволен бил човека и това си е. Пращал картички на село и все хубави неща пишел – как кило месо струвало не знам колко тяхни пари, което правело пък не знам колко наши пари, как като стъпиш на „зебрата” и веднага – 14 коли от едната страна, и около 17 от другата, набивали спирачките. А пък в магазините за дрехи продавали такива спретнати и учтиви магазинерки, че направо като влезеш там, ти идвало да си оставиш цялата седмична сума определена за бира. Ходил и до Лондон и минал покрай Кралския дворец, което било запечатано на снимка, и кой знае още какви чудесии бил правил там, ама той не си казвал всичко за да не разваля мнението на другите за себе си. После, ама то не станало чак толкоз бързо де, но все пак станало – взел, че се залюбил с една японка. Да бе – истинска японка – знаела си йероглифите жената, и си била съвсем с дръпнати очета – както се подобава. Къде се запознали? Ами на някакъв курс за нещо-си, май че било, но за какво точно, не се знае. Тя, японката отначало го заглеждала скришом, като възпитана в японските традиции девойка, но веднъж – ни в клин ни в ръкав, го погледнала с поглед на цъфнала японска мушмула и го поканила на дискотека. Казала му, виж какво, май френд, тази вечер има дискотека еди-къде-си, с тематична вечер, посветена на музиката на еди-кой-си, та к`во ще кажеш. И той какво да каже…Сещате се, нали. Абе сега, какво да ви разказвам подробности, като и аз не ги знам, но с две думи, след има-няма и година, Тихомир и японката се оженили. Ей т`ва е. А, забравих да ви кажа, че тя се казвала Марико, с ударение на „а”-то, но нашето момче и викало Марийка. Сдобили се след някой и друг месец с момиченце и решили да дойдат в България да поживеят. Естествено, в село Тихомир – на гръцката граница, където времето било спряло още от турските времена. А японката казвала, после, че и в техните села някога било така, че и по-зле, в онез времена, когато имало самураи, ама все пак не било много отдавна – има-няма стотина години. Така казвала жената, може би за да го успокоява, знам ли, а може и така да е било, японска му работа. А в Тихомир, то било вълнения, то било трепети, когато научили, че жива японка ще живее в селото им. Дотогава, те били виждали японки само по телевизията и на картички по стрелбищата, и знаели за тях, че обичат да си правят харакири. Къщата на Тихомир била ремонтирана с доброволен труд от почти цялото население на селото, градинката била прекопана и специално за видната гостенка засели италиански райграс – сигурно щото не намерили японски – в дворчето отпред, вместо обичайните фасул и картофи. Дошли нашите хора от Англия и в селото настанал истински панаир, голяма гюрултия имало и то повече от 2 седмици, докато всички посетят момчето и най-вече екзотичната му булка. Тихомир споменал пред един състудент, че добрите му съселяни им донесли през първата седмица общо 57 кокошки, 14 пуйки, 2 заека, един фазан и 27 баници, ама за баниците не бил сигурен дали не били 26. Постепенно нещата се поуспокоили, и Марийка, т.е. Марико свикнала със селото, а и хората свикнали с нея. После наш Тихомир трябвало да си завърши ученето, че имал не знам колко изпита не взети. След това – на всичкия му хал – и в казармата трябвало да ходи и така се изтърколили две години, през които не се случило нищо особено само дето детенцето растяло, а Марико понаучила доста сносно да дои крава и да плете вълнени чорапи на пет куки, като дори вплитала в тях знака на изгряващото слънце от по-светла прежда. Но тъкмо се понаучила, и се разчуло, че ще заминават за Япония. Даскалът по география обяснявал на мегдана, че там – в тази далечна страна, където ще ходи техния Тихо, децата още от люлката учели карате и имали компютри, и че там хората почти не работели, защото им работели роботи. Брей, брей, казвали селяните, и цъкали с език. Те това не можели да го проумеят как така ще си пуснат те роботи на нивите, като са на такива наклонени терени – та нали тези роботи ще се катурнат и ще отидат право в дерето. Ама даскала им казвал, че те, японците имали роботи и за рязане на ноктите на краката, та с едни наклонени терени ли нямало да се справят. А Тихомир, японката и детенцето наистина заминали за Япония. После в селото научили ето какви работи за тях. Първо, нямало никакви кокошки, пуйки и други такива при посрещането им. Второ, разбрали, че бащата на Марико като млад тренирал сумо, но това, как да е го преглътнали, щото не го разбрали какво точно е. После научили, че Тихомир започнал да работи като учител по английски в една детска градина. Българин, в Япония, ще преподава английски – брей, брей, цъкали тихомирци. Кметът коментирал, че това било то – глобализацията, а старите хора помислили, че е някаква нова болест и взели да чумосват. Но накрая една снимка, пратена от нашето момче до баща му и майка му, съвсем объркала представата за нещата на тихомирци. Снимката била формат 13 на 18, матова. На нея Тихомир, с потури, пояс и каскет, държал за поводите магаре, впрегнато в нещо като нашенска каруца. На каручката имало качени към 7-8 японци, ухилени до уши и също с потури и каскети. На снимката пишело: На мaма и тати от клуб “Приятели на магарето и българските обичаи”. А тоя клуб го водел Тихомир в не-знам-кой град в Япония.
      Ако не вярвате, идете в Тихомир да ви покажат снимката.

Иво Георгиев в „Кръстопът“.
Иво Георгиев в DICTUM