Откъс от ръкописа на романа „Звезди под клепачите”

   Баща ми умря в края на юни. В деня, след като навърших трийсет и седем години. И точно четиресет години след запознанството си с майка ми.
   Странно, но го видях за последен път на гробището. На панихидата за четиресет дни на дядо ми.
   Тъжно е, но трябва да го разкажа.

* * *

   Не помня първия път, когато съм го видял. Нелепица на паметта. Кой е устроил мозъка на човеците по толкова глупав начин? Господ не би допуснал такава грешка. Дяволът? Как би могъл да се намеси в подобно нещо, та нали човекът е Божие творение? Впрочем, той не вярваше нито в Бога, нито в дявола. В църква влизаше само за да разгледа красотата на дърворезбите и иконите… или просто за да се усмихне и да се наслади на тишината. Той вярваше в тишината.
   Но нима Бог не е в звука на тишината?
  Да, налагаше му се да влиза в храмовете за нечия сватба. Или погребение. Кръщене? Да, спомням си онова, най-важното, на което с него бяхме заедно.
  Помня още много наши мигове. Часове. Дни. Години. Слушал съм за други негови мигове, часове, дни и години, дори се опитах да разкажа за тях.
   Всяка история има начало, но как бих могъл да започна да разказвам за срещата си с баща ми, първия път, в който очите ми са видели лицето му, първото докосване, първата целувка, първата прегръдка, първата сълза, след като не ги помня, просто знам, че ги е имало, нейде там, в началото на времето, малко след сътворението на моя свят, бум!, голям взрив, звезди, светлина, плач, радост, любов, не…
   аз не помня нищо от това.
   И в това е моята тъга.
   Не помня първото, но за сметка на това, никога няма да забравя последното.

* * *

  Последния път, когато го видях. На гробището.

  Донесъл си е вестника от предната събота, за да седне на него, докато майка ми застила гроба с бяла хартиена покривка и реди отгоре ѝ постни ястия. Преди да започне службата, свещеникът се е заприказвал с мен и вуйчо ми за политика, а баща ми е седнал мълчаливо отстрани.
  Гробът на дядо ми, починал точно преди четиресет дни, е в най-високата част. На хълма. Там, където баща ми обичаше да се разхожда, сред боровата гора и изоставените вили, там, където всяка пролет с майка ми беряха люляци, нарциси и иглики.
Пролетта е отминала. Денят е горещ. В самия край на юни. Парещият вятър гаси свещите и носи песента на свещеника към изоставените овощни градини край гробището.
   Ето го баща ми, изправил се е и е вдигнал вестника, свалил е синята бейзболна шапка, с която се е пазил от слънцето. Косата, която боядисва в черно откакто е срещнал майка ми, се развява от вятъра. Стои сам и малко встрани от всички ни.
   Свещеникът си тръгва, а майка ми започва да раздава пшеницата и питката. Постните сладки. Лицето на дядо ми от снимката на надгробния камък не гледа към мен, нито към децата му. Погледът сочи нейде встрани. Там, където баща ми отново е седнал и яде бавно от житото си.
   Един нежелан, вероятно дори омразен зет, през последните години станал толкова близък с тъста си, че се случваше дядо ми да заплаче, ако баща ми е болен от нещо – дори и най-обикновена настинка. Когато погребвахме дядо, татко се срина по неочакван за всички начин. Кръвното му падна, едва издържа прав опелото. И преди, и след погребението не беше на себе си.
   Седмица по-късно влезе в болницата с тежка пневмония. Болестта бе засегнала дори говора му, разсъдъка му. Свижданията бяха забранени – заради пандемията от Covid-19. Съвсем скоро срещнал се със смъртта, аз говорех с татко по телефона и се опитвах да овладея страха, че няма да го видя повече.
   Но той се оправи. В началото на юни го изписаха – напълно възстановен от пневмонията, със същия свеж ум и чувство за хумор, които познавах от детството си. Посрещнахме рождения му ден. Гледахме заедно футболен мач. Веднъж дори се скарахме. Няколко пъти се прегърнахме – на срещи и сбогувания. Започна да посещава стоматолога, за да оправя развалените си зъби. Поднови и разходките по хълма, като често минаваше край гроба на дядо.
   И ето го след панихидата, излизаме заедно от гробището и се разделяме. Усмихва се и ми маха с ръка, без и двамата да знаем, че е за последен път. Петък е. Аз се качвам в колата. Бързам, защото вечерта съм на работа, а на следващата сутрин ще заминем на почивка. Заредил съм климатика и затварям прозорците. Колебая се дали да пусна музика в колата, но се отказвам. Ще слушаме утре, когато тръгнем за селцето с минералните извори, наричано от някои стари хора Жежкия извор. В неделя ще посрещна там рождения си ден – със студена бутилка просеко. Ще се чуем за последен път по телефона, за да ми разкаже отново как се е качвал стълбите към болницата в родния ми Смолян, как са му съобщили:
   момче е.
   И после пак онези истории за запознанството им с майка ми, за развода му, за нейното бягство от дома ѝ. Слушал съм ги толкова пъти.
 За тях ще се сетя и в понеделник вечерта, когато телефонът ми ще звънне и ще чуя разстроения глас на майка си.

   В сряда с него пак ще отидем заедно на гробището.
   И отново за последен път.

* * *

   Изминали са месеци от онзи ден, в който баща ми си отиде. Учим се да живеем извън времето му.
   Но сме като корабокрушенци, изхвърлени на непознат пустинен остров.
   Спомените топлят. От спомените ни боли.

   Ето го първият и – разбира се, един от най-ярките. Споменът, който се върна при мен, точно когато свещеникът опяваше тялото му в църквата.

   Аз съм четири или петгодишен, когато морето се опитва да ми отнеме слънцето.
  Най-обикновена надуваема топка, не особено голяма, но огромна, защото стига до коляното ми, а аз съм вече пораснал мъж. И за мен е най-прекрасната топка на света. Единствената. Моята топка. Оранжева. С бели точки. По някаква неизвестна причина съм я нарекъл слънчицето. Така ѝ казват и те, двамaта с майка ми.
   Не зная нито точно през коя година се е случило, нито на кой плаж сме били, но ето – и сега го виждам, вятърът духва слънчицето и то отива към морето, баща ми и майка ми лежат под чадър, а аз тръгвам след любимата си топка, която обаче е поета от вълните и започва да навлиза в морето. Което е огромно и побира милиони светове и слънца.
  Чувам вика на майка си да спра и се заковавам пред бурните вълни. Докато родителите ми дойдат при мен, слънчицето е вече навътре, толкова навътре, че едва го виждам между бялата пяна на морето и казвам само
   тате
   разбира се, вече съм се разплакал, така че не чувам какво му казва майка ми, вероятно
   недей
   но не, той се хвърля в морето и започва да плува навътре, към слънчицето, което никакво не се вижда, около нас стоят и други хора, разни деца гледат мен и майка ми, а мъжете наблюдават баща ми с присвити очи – как плува срещу вълните.
   Не е кой знае какъв плувец. Кроул, но не класически кроул, а с глава над водата, виждам я, главата му, черната коса, някъде там отвъд шамандурата, не зная вече колко далече е слънчицето, сигурно на другия край на морето, където съм чувал, че имало друг бряг, дори град на име Батуми, който баща ми е виждал, но не и аз, защото е на другия край на света.
   Гледам го. Плача. Но осъзнавам, че вече не плача за слънчицето. Плача за него.
   И затварям очи, за да видя звездите, фосфеновите звезди под клепачите, звезди от слънца, морета и сълзи.
   Не знам колко време е минало, преди да отворя очи. И да го видя. Как се връща при мен.
   Слънчицето е в ръцете му.
   Излиза от морето.
   И ми го подава.
   Аз го обхващам с ръце.
   Казва ми нещо, не помня какво.
  После всичко продължава така, както винаги е било, животът, по-безкраен от морето, ни люшка в обятията си, аз раста, той старее, уча и започвам да работя, той вече е пенсионер, а аз съм женен и имам свое дете, срещаме се по празници, през летните отпуски, празнуваме рождени дни, Коледи и Великдени, и така до края, до другия бряг, до днешния ден, когато вече го няма.
   Осъзнах го там. Пред ковчега с тялото му.
   Да.
   Това е той за мен.
   Човекът, който преплува морето, за да ми донесе слънцето.

* * *

  Спомените топлят. От спомените ни боли.

  Отломъците от неговия свят са тук, напомнят ни всеки ден за завинаги загубеното.
 Книгата, моята книга, която е чел отново и отново, отбелязана на страница, която не би трябвало да е последната; оставена отгоре, над другите книги, препълнили библиотеката ни.
   Колата му на паркинга пред блока.
   Шкафчето с документите.
   „Чашата на дядо”, подарък за последната му Коледа.
   Букетът с вече изсъхнали орхидеи, който е поднесъл на майка ми за рождения ѝ ден.
   Хавлията за баня, дрехите, четката за зъби, химикалките, одеколона, шапката, онази шапка, с която беше, преди да се сбогуваме.
   Иконата от ковчега му – на нощното му шкафче, там, където оставяше судокуто.
   Диванът, на който е легнал за последен път.
   Апартаментът, в който живя през последните трийсет години, там всичко е той. След като си отиде, първо водопроводните тръби протекоха и наводнихме съседите отдолу, после и електричеството спря, вуйчо ми каза, че видял светкавица зад кухненския шкаф. Това място не желае да съществува без него.
  Но той е най-вече там, под спалнята, в онзи завързан с канап картонен кашон, пълен със снимки, вестници, картички, автобиографии, преписани на ръка стихотворения от отдавна забравени поети, някои може би написани от него. И онези писма от майка ми.
   Колет от спомени.
   Колет-живот.
   Колет-свят.
   През онзи юни ми каза за него. Кой знае защо го беше отворил и по телефона ми спомена, че е разгледал архива си.
   Когато имаме време, ще дойда и ще ми разказваш.
   Това му отговорих.
   Но времето ни свърши. Или не е?

* * *

   Сега съм отворил кашона.
   Сам.

  Николай Терзийски е роден през 1983 г. в град Смолян. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2005 г., а две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.
  От началото на 2003 г. работи като журналист. От ноември 2019 г. е сценарист на предаването „Вечерта на Иван Кулеков“ и втори водещ на рубриката „Ex Libris“, в която гостуват популярни съвременни български писатели.
   През 2014 г. създава интернет блога „Терзилъци“, в който публикува свои текстове – разкази, хумористични есета, но и политическа сатира, публицистика, ревюта на книги.
  Първият му роман „Отлъчване“ („Жанет 45“, 2017 г.) печели голямата награда в категория „Проза“ от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Романът има и номинация от наградите „Перото“ (категория „Дебют“). През 2019 г. излиза вторият му роман, озаглавен „Хроники на неведомото“. „Хроники на неведомото“ е сред шестте книги, номинирани за „Роман на годината 2020“ – Националната литературна награда на НДФ „13 века България“; номиниран е също и за Годишните награди на „Портал Култура“ (раздел „Проза“). През 2022 г. се очаква да излезе „Звезди под клепачите” – третият роман на Николай Терзийски.

Поръчайте си „Хроники на неведомото“ (ИК „Жанет 45“, 2019 г.).