На Елена
Когато темите се изчерпаха, най-сетне спряхме да говорим. Отдавна знаем всичко един за друг, бяхме си разказали всяка една щура случка от детството, всеки пикантен момент от младостта, всяко постижение или провал на зрелостта.
Обсъдихме вкусовете и интересите си, обилно поспорихме относно възгледите си за света и вселената, анализирахме в дълбочина миналото си и планирахме старателно бъдещето си. Когато плановете не се осъществяваха – препланирахме наново.
Накрая направихме прецизна дисекция на купищата неща, които ни се бяха случили заедно. И методично проиграхме всички възможности, които по една или друга причина бяхме пропуснали.
Бяхме си прошепнали вече всички измислени мили думи и бяхме просъскали един срещу друг целия набор от болезнени фрази, които ни бяха дошли наум в напрегнати ситуации. Опитахме да опишем със слово купищата емоции, бушуващи в нас, понякога успешно, а друг път – недоразбирайки се.
Научихме децата си от своя страна да говорят, да разказват, да обсъждат, да спорят, да правят анализ, да планират, да си спомнят и да мечтаят, да изразяват чувствата си, пък било то и неуспешно, да поощряват и дори да обиждат. Та нали трябва да ги подготвим за всичко!
И в крайна сметка думите свършиха.
Но пък вече не ни бяха и нужни.
От доста време насам, още когато отворя уста нещо да кажа, ти вече кимваш разбиращо с глава и правиш точно онова, за което дори не съм успял да те помоля. А ти само като ме погледнеш с онези свои сини, дълбоки очи, аз без никакво съмнение знам какво искаш да сторя, или дори с още по-голяма сигурност – да не си и помислям да подхващам. Това вече дори не ни и разсмива, както в началото, когато си мислехме, че е адски романтично и едва ли не е знак за някаква мистична обща предопределеност.
Сега обаче добре знаем, че предопределеността не е нещо, което прозираш в бъдещето, а което сам сглобяваш назад в миналото. Определеност в предишното, преди-определеност. Бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото, без да се съобразява с предначертаности. Чертаенето идва едва след това, докато събираш останките, разпилени след случилото се и от тях се опитваш да построиш настоящето си.
В крайна сметка с теб преминахме през всичко това – през стихиите и през събирането на останки след тях, през построяването на всичко наново, през цялото правене на нещо, през цялото неправене на нищо. Продължаваме да сме един до друг, казали и чули всичко, завършили говоренето си в обхващащата рамка на мълчанието.
Така вече със сигурност можем да прекараме заедно и вечността.
Боян Тончев е роден през 1977 г. в София. Завършва Испанската гимназия „Мигел де Сервантес“, а след това СУ „Св. Климент Охридски“ като магистър по философия.
Между 2013 и 2018 г. е сценарист в телевизионното предаване „Господари на ефира“, а от 2019 до 2021 г. е главен редактор на сайта Gospodari.com. Пише и публикува журналистически анализи и авторски статии и за други медии. Понастоящем е копирайтър в рекламна агенция.
Дебютният му роман „Прагът“ е издаден от издателство „Скалино“ през 2017 г., а след това негови разкази са печатани в „Литературен вестник“. През 2021 г. излиза сборникът му с разкази „Животът като следобедна дрямка“.
Поръчайте си „Животът като следобедна дрямка“ (ИК „Жанет 45“, 2021 г.).
