Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

Публикувано от на януари 14, 2022 в 12:02 am.


Тя бяга

   Часът бе пет сутринта.

  Мария се надигна от болничното легло в онази студена сутрин. Помнеше, че беше заспала преди три дни у дома си, а сега се събуждаше тук. Колко дни бяха минали наистина? Чуваше паразитния шум на телевизионен говорител, който чете новините. Но телевизорът не се виждаше. Не можеше да различи думите и изреченията. И започна да възстановява спомените си бавно. Отпусна главата си обратно и си спомни, че почти от половин година пиеше от отварата, която Мала ѝ беше дала, докато една сутрин не започна да ѝ се повръща. Виждаха се всеки месец и тя ѝ даваше своите малки пакетчета. Тези срещи бяха някакво удовлетворение за Мария, защото така намираше някого, с когото да се вижда. Времето и животът ѝ се изпълваха със смисъл. Така преживя по-лесно Коледа, после Нова година. Мина много време преди дъщеря ѝ да я потърси. Бяха първите дни на януари. Размениха дежурните любезности. Не беше казала на никого за отварата, която си правеше, освен на онова момче, което беше дошло да свали завесите. Беше ѝ се сторил внезапно нагъл, като обиждаше нейния роден край; затова повече не се държа мило с него. Трябваше да го научи!

  Сега ѝ изплува, че преди три-четири дена първо имаше разстройство. Направо се посираше от отварата, но въобще не ѝ минаваше през ума да спре. Влизаше в тоалетната и престояваше там поне по час, докато изтекат и най-дълго складираните стомашни сокове. Обаче не беше повръщала до този момент. Стомахът ѝ започна да се излива още докато вървеше към тоалетната. Въобще не разбираше какво става. Когато стигна до тоалетната чиния, видя с очите си как се излива тъмна лепкава течност. Какво беше това? Запита се тя. Тревожеше се. Предния ден беше яла малко пиле с ориз, което сама беше сготвила. Нямаше нищо подобно. Нищо лепкаво, нищо черно. Дори нищо кафяво. Какво се случваше с нея? После тръгна обратно към леглото и последният ѝ ясен спомен беше как се завива с оранжевото одеяло. Сега седеше тук в болницата, сякаш я очакваше нещо лошо. Това беше недопустимо. Тя нямаше да се остави така. Мария да завърши в болница? Нямаше никакво намерение да се поддава на тези старчески глупости. Провеси краката си от леглото, стъпи на студените плочки, решена да си тръгне. Слезе по стълбите, на регистратурата нямаше никого, но изведнъж се оказа, че тя дори не знае къде се намира. Тръгна да слиза по рампата за носилките, докато изведнъж осъзна, че тя няма на какво да се опре. Спомените ѝ изневеряваха, целият свят навън беше напълно чужд. Не виждаше нещо познато. Седеше по средата на малката уличка, нямаше хора.

  Нима беше възможно това?

  Да не би да са я изпратили в друг град?

  В този момент обаче чу крясъка на чайките, а заедно с него вдиша по-дълбоко соления въздух. Все пак беше тук. Нищо ново. Но в коя част на града се намираше? Нямаше повече въпроси. Реши да следи птиците. Те все щяха да я изведат към морето. И това и стана. Улиците бяха ужасяващо пусти. Но това не я притесняваше, а само я успокояваше. Сякаш беше сама в целия град, сама със себе си. Тя беше всецяло в плен на мисълта да избяга. Не искаше да свърши в болница. Нима дотук ме докара онази мръсна циганка?

  Помисли тя злобно, ала веднага забрави за тази мисъл.

  Мръсна, прокънтя в главата ѝ. Мария беше открила този толкова лесен механизъм – някой друг да е виновен за собственото ти нещастие. Още от малка беше започнала първо да обвинява фашистите, какво можеше да разбира едно дете от фашисти, оправдаваше се тя на стари години, когато разказваше за тези свои подвизи на омраза; после обвиняваше комунистите, но най-вече партийците. Тези мръсни животни. После всички партийци бяха лоши. После дойдоха всички останали – циганите, турците, емигрантите, бедните, богатите, търговците на частно, които я лъжат, лекарите, които не искат да я лекуват както тя желае, защото смяташе, че тя разбира най-добре от всички функционирането на своя организъм. Все извори на нещастие. Стигаше дотам, докъдето познаваше; отвъд не можеше да намери толкова много виновници. И сега тази мръсната. Дотук да ме докара! Но нямаше да се напряга. Веднъж вече, като ѝ беше минало през главата, това беше облекчило тежестта на собствената ѝ отговорност. Можеше да продължи да си живее спокойно, облекчена, че не е виновна за собствената си съдба.

  Колкото повече напредваше в бягството си, толкова улиците започнаха да ѝ се струват познати, ала нямаше причини да се спира и да ги наблюдава. И без това нямаше минувачи, нямаше кого да забележи. Вече влезе в крайморския парк. Вместо да се успокои обаче, дишаше все по-учестено. Задъхваше се. Мария започна да бяга. Как въобще беше способна на тези крачки с нейната болест? Нямаше никаква представа. Краката ѝ летяха, разтваряха се във все по-широки и големи разкрачи. Дробовете ѝ вдишваха уверено, опияняваха се от кислорода. Ръцете ѝ се мятаха неконтролируемо. Стъпалата ѝ все повече се набиваха в асфалта, в плочките, в малките камъчета и чакъла – навсякъде, откъдето минаваше. Кръвта, която се появяваше, беше гъста, а заедно с това лепкава. Не течеше, а като старо желе се разливаше върху ходилата ѝ. Ако някога се беше сдържала да бяга по алеите на стари години, то беше заради минувачите, заради онези, на които все пак дължеше някакви обяснения. Сега това въобще не я интересуваше. Както бягаше, към крясъците на чайките се прибавиха бухалите, които никога не беше чувала в тази градина. После свраките. Най-накрая нежно се включи един славей. Дали наистина беше славей? Всички птици крещяха в нощта, когато изведнъж разбра. Осени я прозрението защо бърза толкова. Тя трябваше да изпревари утрото. Трябваше да надбяга зората. И го знаеше. Не знаеше защо, но го знаеше.

   Без да иска, по една пътечка падна в едни клонки.

  Устата ѝ срещна земята, колената също, носът почти да се счупи. Някакъв храст. Удари се лошо, седна на земята и заплака. Пада ми се. Каза си тя. Аз съм жалка. Призна си за пръв път. Пада ми се. Повтори го отново. После, в безсилието си, с уста пълна със сълзи и малко пръст тя тръгна към появяващата се светлина. От изток просветляваше. Беше започнала да се вълнува и тупаше с ръце по гърдите и бедрата си. Пърхаше с ръце, сякаш сега се раждаше. Ако някоя част от тялото ѝ се окажеше извън обсега на ръцете ѝ, най-вече на дланите, тя нарочно я плясваше; изкривяваше се в невероятни пози, за да намери начин да удари всяка част от тялото си. Бягаше все по-силно, докато изведнъж краката ѝ не затънаха в пясъка.

   Беше стигнала плажа.

   Тук спря за миг.

  Отпусна се на пясъка. Тялото ѝ беше уморено. Защо бе бягала? Кому беше нужно това глуповато просветляване? От какво се страхуваше? Нима беше необходимо всичко това? Не можеше ли да умре спокойно в болничното легло, без да разбира? Не можеше ли да ѝ се случи нещо обичайно? Къде беше сега гласът на Мала, която със сигурност знаеше, че тя се страхува? Нямаше го.

   Вечният път. Просветлява.

  На изток просветляваше наистина. Сега си спомняше как забраняваше на своята дъщеря да идват на някакви празници за посрещане на изгрева. Някакви модерни неща. Пълни глупости. Ето ме пред изгрева. И какво му е специалното? Искаше да изкрещи Мария. Обаче не крещеше. Мълчеше. После мучеше, хлипаше и пълнеше устата си с пясък, все едно искаше да го изяде. Песъчинките полепваха по лигавицата, засядаха между широките луфтове, които се бяха отворили с възрастта между венците и зъбите, дразнеха езика ѝ, започна да кашля, устата ѝ се напълни със слюнка сякаш ядеше нещо много вкусно. Като гроздето през лятото. Болгар. Удоволствието на късното лято, най-вече онези гроздове, които бяха обърнати към слънцето и придобиваха приятен ръждив цвят. И гнусният пясък, който тя ядно хапеше от безсилие.

  Вместо да умре в болничното си легло, да се строполи на пода, ако това въобще беше възможно, тя беше дошла тук. В това нямаше никакъв смисъл за нея самата, но нещо я подтикна да дойде тук. Сякаш искаше да прояви някаква свобода. Ала тя беше дълбоко неосъзната. Всъщност кой знае дали така няма да е по-добре за нея – да умре някъде далеч от миризмата на спирт и белина. Но сега, докато лежеше уморена, с уста пълна с пясък, си мислеше как би искала да се строполи на плочките, абокатът да пусне кръв, системите да се разпищят, дежурната сестра да вдигне паника. Дъщеря ѝ да дойде разстроена, ако не да види грозната гледка, то поне да ѝ я разкажат – ето тази надежда окончателно се беше изгубила.

  Тя беше избягала оттам.

  Като всеки суетен и тщеславен човек не можеше да понесе мисълта, че ще свърши тук. Беше твърде честолюбива, за да позволи да я вкарат в болница; че и да я лекуват. Аз си познавам тялото най-добре! Каза тя строго наум. Сякаш беше репетиция за пред лекарите, ако ѝ потърсят обяснение. Както всички честолюбиви хора, така и Мария си беше представяла своята смърт съвсем по друг начин. И сега беше обидена на това болнично легло. Къде бяха всичките ѝ поклонници и приятели, които трябва да ѝ изкажат своята благодарност, че я познават? Нима трябваше да понася унижението на болницата? Нима трябваше да понася всички тези суетящи се лекари и медицински сестри, които я смятаха за поредния пациент?

  Преди много години беше гледала един криминален филм, в който в ранна утрин една самотна сова наблюдаваше цялото действие. Камерата използваше погледа на совата, за да създаде драматична картина. Един автомобил се приближаваше по път в някаква гора. Зима е. Появява се след завой с характерното хрущене на гумите върху леда. Двигателят на автомобила изгасва, веднага след това и фаровете. От автомобила излизат четирима души. Те отварят вратите на колата почти в синхрон и стъпват на леда. Без да кажат нищо. Отварят багажника, совата вижда това. Там има тяло. Мария винаги си беше представяла, че това е нейното тяло – една важна смърт; може би насилствена, защото знае някакви неща. Или може би защото е много важен човек. Какъвто никога не е била в своите собствени очи. Тялото, което мъжете вадят от багажника, се е вледенило. Двама от мъжете хващат увития в брезентов вързоп труп отляво, а другите двама отдясно.

  В този момент совата разперва крила.

  Когато Мария връща този телевизионен спомен в мислите си, продължава да лежи на плажа с уста пълна с пясък. Лежи и се опитва да прогони чайката, която сякаш иска да избоде очите ѝ. Мария маха с ръце, чайката се плаши, ала пак се приближава. Глупава работа. Мисли си Мария. Човек не може да умре на спокойствие. Човек не може да умре поне като герой в собствените си мисли. Все ще се появи някаква нещастна птица, която да го разсее… Но мислите ѝ са прекъснати от спомена за телевизионните кадри, който отново нахлува в съзнанието ѝ. Червеното слънце обагря снега в спомените ѝ. Те тръгват по стара планинска пътека, която продължава по ръба на дълбока пропаст, за която винаги всички се бяха питали колко е дълбока. Сега обаче това не интересува мъжете, които влачат трупа във филма, а Мария си представя, че това е нейният труп. След двайсетина минути те пускат въжетата, с които влачат трупа, и разкъсват с нож брезента. Тялото, което се е вцепенило, сякаш е замръзнало в някаква странна поза. Пръстите на ръцете сякаш са свити, очите широко отворени, устата също. Без колебание единият от мъжете полага крак върху трупа, дава знак и на останалите да направят това. Натискат го с цялата си тежест, обаче тялото в кадрите не полита направо. Първоначално се плъзва по ръба на склона, а след това започва да се спуска с много голяма скорост по отвеса на стената – все едно е залепено за нея. Тялото се засилва, сякаш се спуска по стръмен улей. Бобслей. Произнася наум Мария. Така се казва този спорт с улей. Бобслей. Тяло в бобслей. Изведнъж обаче тялото се отделя от тази повърхност. Тялото разперва ръце, огряно в огненочервената светлина на изгряващото слънце.

  И полита.

  Падайки в недокоснатия сняг, тялото отваря дупка във формата на малък кръст. Черен кръст на червен фон. Когато виждат това, четиримата мъже изпадат в паника и започват истерично да грабят мокрия сняг с голите си ръце, за да го хвърлят към дъното на пропастта. Ето това се наричаше смърт, макар и в телевизионните спомени на Мария да ставаше дума за човек, който е предварително убит, и не падането, а куршумът в черепа му беше причината за смъртта. Тя пропуска кадрите, в които куршумът се забива толкова добре в черепа, прониква в мозъка, че дори след години някой да намери скелета и понечи да подритне малкия череп, ще се изненада, че след подритването ще чуе потракване – на куршума вътре в черепа.

  Ала Мария помнеше само кадрите на героичния полет на тялото.

 Сега Мария видя ослепителната светлина и оглушителния звук, които изведнъж осветлиха съзнанието ѝ. Освободиха я внезапно от болката. Стори ѝ се, че плува някъде, в много гъста и тежка вода – солена, плътна. Чуваше продължителното пищене в ушите си, което бавно преминаваше във вибрация. Тя завладя тялото ѝ и едва ли не я докара до екстаз. Тежката солена водя я заливаше на приливи и отливи. Беше стигнала съвсем до брега. Вълните се разбиваха в тялото ѝ.

  След малко настъпи мракът.

  Лепкавото и мокро усещане от досега с водата изчезна в мига, в който разбра, че е останала сама. Не усещаше нито хлад, нито топлина, нито чуваше крясъка на чайките, които искаха да я нападнат. Само съжаляваше, че не я застигна тази героична смърт – да полети в някоя пропаст с изящно разперени ръце, които заграбват въздуха и накрая изписват кръст. Вместо това, тя почти се беше удавила с уста пълна с пясък на морския бряг. Беше стара и никому непотребна. Заслуша се в чайките. И тогава чу вълните.

  Можеше да затвори очи.










   Петър Денчев в „Кръстопът“.

Поръчайте „Превъртане“ (ИК „Жанет 45“, 2021 г.) на Петър Денчев.

Публикувай коментар