За повечето младежи военната служба има само начало. Краят ѝ е в някакъв друг живот и затова няма да го доживеят. Броените дни, колкото и много да са, минавали бързо, така твърдели старите хора, но това не се отнасяло до службата. Недоспиване, недояждане, миризма на желязо и на пот, мирис на ред и на страх. Особено сред новобранците.

  Богдан Чизмаров чуваше оплакванията на другите войници, но не им даваше ухо. Той в тая школа е с ясна цел и по свое желание. Дори униформата му харесва. Тя те скрива, от теб остават бричът, куртката, нашивките, петлиците, акселбантите, кортиците, сабите и другите дрънкулки. Същността, индивидуалността ти остава невидима за неподготвеното око. Затова само униформените се разпознават добре един друг помежду си. На улицата хората казват веднага: ето този е военен. Това е всичко. От там нататък – нищо няма значение, цялата тежест се поема от униформата. Униформеният човек е винаги по-загадъчен. Особено в очите на жените.

   Преди година и нещо Богдан Чизмаров прочете във вестник „Мир“ за откриването на школата в Княжево и реши, че времето му в Стража и в окръжния център е свършило. Нито селото, нито градът можеха да нахранят сетивата му, макар да не си беше пожелавал никога нищо невъзможно. Трудно понасяше домашната миризма на кожи, постоянното почукване с бакърените чуклета от дюкяна, прахоляка на пътя и детската врява. И най-гадното: Вела щеше да се жени, идваха скоро пак да я искат, и този път баща му и майка му щяха да кандисат.

  – Ще я дадем – чу Богдан Чизмаров подземния глас на стария от съседната стая – Иначе ще презрее и ще изпадне от дървото.

  Момчето бе от заможно семейство, дойде още на другия ден да се представи и да иска ръката на Вела официално. Гошо. По-безличен и от името си. Ама богат, ама добър, ама работар, ама грижовен. Всичко. Само че безличен. Не предполагаше Богдан Чизмаров, че Вела може да му нанесе такъв удар, макар добре да съзнаваше, че който и да беше на мястото на Гошо, ударът щеше да бъде все толкова жесток. Това, което не знаеше, бе че със същия удар беше улучен и Спиро Дългия, калфата на баща му.

   Затова бе най-добре да се махне от къщи. Да се запилее някъде, да избяга, да се освободи от онзи ослепителен детски спомен и от онзи другия, отпреди две-три години, когато Вела влезе ненадейно в стаята и го завари потен и задъхан да се мастурбира под завивката. Ще избяга, ама не в окръжния град, където мизерията му се струваше същата. Искаше в София. Но не му се учеше във Висшето училище. Няма да става даскал, я! Пък и баща му въобще искаше ли и можеше ли да го издържа още толкова години. Не му се щеше да се задомява, да върти семейства, да дундурка дечурлига, да им бърше задниците и сополите. Братята му да се женят и да правят деца. Нещата, които не искаше да му се случат, бяха много, но Богдан Чизмаров бе наясно с тях. Големи планове не бързаше да прави, за да не се провали гръмовно още в началото. Опитваше се да погледне по-надалеч, но все още не виждаше добре. Накъдето и да тръгне – все бъдеще ще е и ще е все негово. Тази мисъл го успокояваше. Добрите пиячи пият с чашата, не с каната. Полека. Тренът също се засилва бавно. Неуспешните начални планове не може да имат висока цена.

   Ненавиждаше Богдан Чизмаров хората с големи желания и малки възможности. Изглеждаха му недомислени и недовършени. Пропукани, разрушени, преди да са построени. Мислеше често и за онези другите – с големите възможности. За какво ли гладуват сетивата им? Ако някой ден стигне до там, ще разбере. Ако не – здраве. Школата в Княжево не беше никак лоша като за начало. На другия ден след сватовниците на Вела, отиде в дюкяна и без да погледне към Спиро Дългия, каза:

   – Тате, вземай ми мярка за чизми. Ще ти ги платя от първата офицерска заплата.

   Не му ги плати от първата заплата. Баща му не беше забравил, но му върна парите. Щял да ги вземе когато стане генерал. Ама той няма да става генерал! Генералите се виждат от далеч. А той иска да бъде незабележим. Начело, но не първи. И още на втория ден в школата усети как му се нрави еднаквостта на войниците. От главата до краката – никаква разлика. Но още преди клетвата започна да разпознава фигурите, походките, жестовете, гласовете. На третата седмица по начина, по който вървяха или седяха, или по движенията на ръцете вече можеше да определи настроението на всеки измежду тези еднакви мъже. С единия от тях почти се сближи, спяха легло до легло.

   Приятел в казармения живот не е трудно да се намери – нали за една и съща смърт се готвите. Другиго можеш да намразиш за цял живот заради една цигара. Богдан Чизмаров трябваше да внимава и с едното, и с другото. Емоциите са началото на човека, но краят му е другаде. Опитваше се да следи сложната паяжина на взаимоотношенията между хора, които бяха заедно и в строя, и в спалното, и в нужника. Момъкът, който спеше на съседното легло, му изглеждаше симпатичен, защото мълчеше през цялото време. Беше човек на реда, изпъваше сутрин леглото като кожа на барабан, дрехите си държеше чисти и скатани, переше всяка вечер якичката и партенките си. И най-важното – ядеше бавно. Очите му не търсеха нищо наоколо и заедно с излеко приведените му рамене го правеха да изглежда постоянно замислен. Родом от някакво котленско село, беше завършил Първа гимназия в София и нищо чудно наистина да мислеше над някакви стари и сложни въпроси. Но явно не възнамеряваше да ги разрешава, а да си ги обясни.

   Макар да бе мълчалив, Йордан Стефанов Йовков имаше чувство за хумор и то личеше най-добре в епиграмите, които измисляше за офицерите и особено за фелдфебелите. Правеше им карикатури, които искрено разсмиваха войниците. Понякога Богдан Чизмаров го наблюдаваше, докато ги рисува. От ротния Деведжиев първо се появяваха мустаците му, олисялото чело и веждите, дебели като парчета от корабно въже. Срещу него недодялан войник се мъчи да марширува, обут в два леви ботуша, а ротният го наставлява с любимата си фраза: „Вдигни крака, както се полага!“ Богдан Чизмаров оценяваше ротния като офицер без бъдеще. Явно същото мислеше и Йордан Стефанов.

  Не се изненада, когато една неделя след отпуск в града, онзи му даде вестник, прочетен няколко пъти. Усмихваше се, но притеснително и с пръст на устните – да не казва на никого. Вестникът бе „Съзнание“, орган на Съюза на учителите. На задната страница намери стихотворение, „Под тежкия кръст“, и отдолу с по-дебели букви: Йордан Стефанов. Прочете го. Нищо особено. За смъртта на някакъв учител, явно добър човек приживе. Богдан Чизмаров не се почувства неудобно, задето трябваше да каже нещо окуражително, а нямаше какво. И просто попита истинно ли е стихотворението, съществувал ли е този учител? Не, не е, отвърна Йордан Стефанов, без да се оправдава. Но би могъл да съществува.

  – А пък аз вярвам само в нещата, които вече съществуват.

  – Понякога измислените неща са по-истински от реалните – спокойно, но настоятелно отбеляза Йордан Стефанов.

  – Може и така да е. Но ако истината и реалността се окажат неща различни, то аз ще остана при реалността – завърши краткия разговор Богдан Чизмаров.

   Беше чел някакъв писател да казва нещо подобно за истината и за Христос. Не помнеше кой точно. Нямаше и значение. Ако Йордан Стефанов се сети – добре. Ако не се сети – още по-добре, ще си мисли, че Богдан Чизмаров изрича нещо толкова силно. Онзи наистина чу фразата и се впечатли, но не го показа. Мълчеше и с жестовете си. От загадъчната му безмълвност Богдан Чизмаров не можеше добре да определи съотношението на желанията и възможностите му. Но тия, дето измислят хора, случки, мечти и страхове, винаги са имали бъдеще.

  Малко след школата Йордан Стефанов наистина стана писател, Богдан Чизмаров срещна името му в луксозното списание „Художник“. Пишеше още по-неясни работи, например онова за сфинксовете. Интелигентски мъглявости. След като мина на разкази, обаче, влезе в читанките и в учебниците и живее там и до днес, нищо че умря от рак още преди да започне Втората световна война.

  Богдан Чизмаров следеше изкъсо новините около него, както и около всички други важни писатели, офицери, депутати, министри, полицаи, шофьори и огняри. Вече като офицер и ротен командир в Първи Софийски пехотен полк узна от двама свои войници, че след школата Йордан Стефанов е станал учител из Добруджа и учениците го обичали. Веднъж се срещнаха в редакцията на „Военни известия“ по време на добруджанската кампания в Европейската война. Йордан Стефанов му разказа, че е бил на фронта в Балканските войни, Богдан Чизмаров каза знам, знам. Знам и за раняването ти. И онзи остана много учуден. Попита го откъде е научил и той му отговори искрено: ами това е работата ми сега – да знам. Трябва да знам колкото се може повече. Беше чел два-три от военните му разкази и вече бе сигурен – този ще напълни литературата с милозливци.

  Понякога излизаха заедно в отпуск в града и мълчаха с часове. Мълчаливците не са дори добри слушатели, нерядко въобще не чуват какво им говориш и само кимат неопределено с глава. С такива най-добре да разговаряш за времето или за новите къщи зад Баня Баши. С Деляна Новакова бе по-лесно, макар и тя да не беше бъбрица. И слава богу, иначе можеше да му надуе главата с глупотевини, които да не успее веднага да забрави, а неговата памет за други работи трябваше да му служи.

   Деляна Новакова бе станала жена от класа, майка му стара! Не само хубава. В походката, в движението на ръцете, в погледа ѝ, по-скоро възпитан, отколкото дружелюбен, в култивираното и незлобливо високомерие в ъгълчетата на очите ѝ, в къдравото чадърче, което почти никога не използваше, имаше нещо салонно, което в крайните квартали на столицата и в провинциалните градове със сигурност щеше да мине за аристократично. Навярно щеше да се качи в трамвая с отработено движение като в домашна каляска, но се съгласи да се поразходят пеш до Лъвов мост под електрическите фенери.

   Беше събота, пазарен ден, амбулантните търговци по „Мария Луиза“ още не бяха прибрали количките си и те избраха да вървят между тротоара и трамвайните релси. Богдан Чизмаров следеше как сянката ѝ се скъсява и се удължава под лампите, а гласът ѝ оставаше все същият. Разказваше нещо за университета, било толкова хубаво, че нямало как един ден да не ти стане скучно. Едно било да слушаш патетични лекции за литературните бащи на народа, друго било да ги видиш същите тия бащи да разхождат кученцата си по „Царя“ или пък да сърбат кафе в „Средна гора“, обути в четнически чепици. Изведнъж ти ставало ясно, че извън учебниците и безсмъртните ходят по нужда, извинете за израза, господин Чизмаров.

   Как вървят работите на баща ѝ ли? Ами сравнително добре. След смъртта на майка ѝ бил като слабосилен, но се оправил, на следната година купил още двайсет декара, засадил и тях и изнасял гъмза вече и за чужбина. Продължавал да прибавя по малко земица, правел опити с френски сортове, пино ноар и пти вердо, виреели добре и пὸ на север, ама в малки количества, пазарът за тези вина не бил много сигурен. Опитвал ли ги е господин Чизмаров? Не, не им разрешават да пият вино в школата. Ами с жени дават ли им да разговарят на улицата, да не вземат сега да го арестуват? Ами че той не разговаря с нея, само я слуша, опита се да се пошегува Богдан Чизмаров. Всичко им е позволено да правят, само да не пият. И да внимават в контактите си с другия пол. Ами той лично как именно внимавал, засили тя градуса на иронията. Ами просто ги избягвал. Каза го сериозно. Но тя рискува: ами ако го покани в квартирата си и той се отзове, ще докладва ли на ротния за този си провал. Не, госпожице Новакова. Тези предупреждения имат чисто медицински смисъл. Направи кратка пауза, явно колеблива, но бързо излезе от нея.

  – Нали няма да ме изтриете от списъка на приятелите си, ако отклоня поканата Ви, без да разяснявам причината, госпожице Новакова?

   Нямаше никаква причина, естествено. Просто не можеше тя да излиза с подобни предложения пред него. Той е грабливата птица, не тя! Откъде накъде! Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. На този свят случайности няма. В случайности и в чудеса вярват само наивниците.

  – Е как да ви се разсърдя, господин Чизмаров? Ами че аз всъщност още не съм ви и поканила – опита се да го удари с опашка змията.

   Той се отдръпна и веднага я настъпи. Ето, за да избягват подобни недоразумения, той я кани най-официално следващата събота да вечерят заедно, тя ще изберете ресторанта, а после той може да приеме днешната покана. При условие, че тя е свободна, разбира се.

  – Не съм свободна, господин Чизмаров, но ще се освободя – не се предаваше Деляна Новакова и сценично му се извини, задето е засегнала честолюбието и гордостта му.

  Ето затова тази жена е от висока класа. Разбира се, че имаше предвид не гордостта, а горделивостта му. Като оса е, ужили те, ама си прибере после жилото и пак е готова за атака. Върви до теб, усмихва ти се прелюбезно, и, без да очакваш, те прободе в ребрата с невинното си къдраво чадърче. Сигурно нарочно не му каза къде точно живее, за да не я води той, а тя да води него към място, което той не знае дори и ориентировъчно. Трябваше още в началото на срещата да я попита, а не да се мъкне след нея като пленник. Стигнаха до „Софроний Врачански“ номер 4 и тя спря. Ето тук, посочи с чадърчето ъгловите прозорци на втория етаж, възнамерявала преди малко да го покани. Нищо, дръпна се той преди да се опари, нали вече е приел поканата за следващата седмица, преди тя да я отправи. Тропна леко с токове, целуна ѝ ръка като за вежлив мирен договор – нито хладно, нито топло – и тръгна за вечерния княжевски трамвай, като се стараеше в гръб да изглежда спокоен и незасегнат.

   Цял живот щеше да спи само със случайни и платени жени. Защо му трябваше да го прави и с Деляна Новакова? Дълги години се въртя около този въпрос. Най-лесният отговор бе – защото тя му харесваше. Дали, обаче причината не беше, че тя се харесва на всички, че беше от най-висока класа и това го амбицираше умопомрачително? Ами че веднъж изкачен на Черни връх, София щеше да е вече в краката му. Ако Деляна Новакова не е превзел, може да е завоювал целия останал свят – какво от това? Ще си остане един въобразен Александър Македонски. Такова косвено усещане за власт да е преследвал? Разбираше, чувстваше, че връзките между мъжете и жените са безкръвни сражения за мними победи. Да, тези отношения са положени върху биологията, започват между краката, в тъмните канали, пренасящи ведно сперма и урина, но завършват някъде дълбоко под черепа в тривиалните пламъци на любовната омраза. Толкава ли дълбоко в човешките кости работеше властта?

  Мислеше си дали пък не я е беше обичал. Все пак това бе Деляна Новакова. По нищо не приличаше на Вела, но и земна не беше. Не разбираше Богдан Чизмаров от цветя, нито от животни, за да намери неин аналог и образ, на който да се опре. Рози, жасмини, лилии, сърни, газели – всичко му се струваше елементарно. Няколко десетилетия по-късно откри: Деляна Новакова беше като Дунава – вода, която не прави нищо друго, освен да показва и да мери времето. Ако искаш бий с кол реката от яд, или плачи на брега ѝ от безсилие, ако искаш хвърли се в най-дълбокото и се удави там, или пък стой цял живот, нагазил до колене – твоя си работа. Добре, ти съществуваш – това е най-голямото признание, което можеше да се изтръгне от Деляна Новакова, докато залюлява церемониално къдравото си чадърче.

  След вечерята в ресторанта отидоха в стаята ѝ, хазяите ги нямаше. Тя остави чадърчето в ъгъла, отиде до огледалото, сякаш за да потвърди, че това е тя и никой друг, и започна равномерно да се съблича, сякаш си тактуваше и тананикаше наум някакво allegro ma non troppo. Остави го него да се оправя със своите дрехи. Не го потърси дори в огледалото. Вярно, и той не се приближи, не направи опит да я погали, преди да я станала цялата на тяло, макар че му се искаше. Беше опасно красива. Трябваше да се владее. Спомни си в този момент как се шегуваха офицерите, докато пушат с войниците – и зад най-ослепителната красавица винаги има някъде някой мъж, на когото тя е омръзнала. Но това нямаше как да се отнася за Деляна Новакова. Просто нямаше как. Много му харесваше. Това можеше ли да бъде голямата причина, заради която бе в квартирата ѝ?

  Че то на него и други жени му харесваха. Включително и от проститутките. Имаше две свои момичета в „Аполон“, при Мадам Цора на улица „Сердика“, към която той обичаше да се обръща с истинското ѝ полско име Розалия, а към дъщеря ѝ Хермина – с „пани Редицка“. Беше си ги подбрал онези двете, защото те губеха контрол над себе си, без да преиграват, наистина обезумяваха, подобно на Нина от пристанищния бордей в окръжния град. Без да им прави нищо особено и без да им говори. Но не заради нагона ходеше години наред в „Аполон“, а за да не трупа напрежения от неизживени победи. И преди, и след Деляна Новакова. Но това с нея никога не се повтори. Там нямаше победа. Нито преди, нито след това срещна друга жена с такъв силен контрол над себе си. Сякаш беше заповядала на това свое тяло да не гъкне и то наистина не гъкна. Не беше студена, но не позволи удоволствието да се прояви нито в извивка, нито в звук някакъв. Тази жена можеше да командва армии. Всеки, който дръзне да се опита да господства над такова същество, моментално ще се превърне в роб. Или ще изгори като пеперуда на свещ. Добре че за уговорената трета среща той се оказа наряд, после ротният беше в глуповато настроение и не го пусна. След края на школата я потърси в квартирата, тя се беше вече задомила и живееше у мъжа си. Стана му безобразно ясно, че ако някога все пак се срещнат, задължително трябва да бъде безтелесно.

   Да останеш с усещането, че не си превзел жената, с която си спал, за другите може и да не е кой знае какво. Но за Богдан Чизмаров си остана изгубено сражение и никакви победи после във войните, в бунтовете и в превратите не можаха да изтрият чесновия вкус на поражението от този спомен. Ето толкова десетилетия от тогава, а още го чувства в устата си, щом се замисли за Деляна Новакова. Дори след като тя умря. А когато узна, че в деня на смъртта си отива да пристане на Аристотел Теодоров, все едно някой го завърза с каиши за леглото и започна да налива в гърлото му сярна киселина. Имаше тя за какво да му връща.

   Малко след онова поражение срещна на „Пиротска“ Аристотел Теодоров. Не го попита какво прави в София, нямаше желание изобщо да говори с него. С едва прикрита злъч го помоли, ако случайно срещне госпожица Новакова, да ѝ благодари от негово име. Тя знае за какво. Така опита Богдан Чизмаров за първи път да я удари косвено. Нямаше как да види реакцията ѝ от съобщението на този мекушавец, но все пак малко му поолекна. Нищо че подличко набъркваше в отношенията им външни хора, и то такива незначителни като Аристотел Теодоров.

  Още на другия ден се хвърли диво във военната служба. Кълвеше уставите и ги учеше наизуст, в свободното време четеше страстно историята на разните войни от древна Гърция до Наполеон и все по-ясно виждаше как над някогашните римските легиони и над сегашните пруски полкове се издига все една и съща пирамида – на безпрекословната, желязна и невидима власт. И тази власт се държеше от хора все с по две ръце и два крака. Но пред всички тях е вървяло знанието – как да направиш акведукта и крепостната стена, как да изковеш своя меч по-здрав от меча на противника и той да бъде толкова страховит, че да изглежда красив. Знанието да направиш своите оръдия по-далекобойни, пушката по-точна и по-бърза. Да знаеш за врага повече, отколкото той знае за себе си. И най-важното – да познаваш добре масата на войниците си, да си инжектирал във вените им готовността да умрат и точните думи преди сражението, които да задействат тази тяхна готовност.

  Особено се впечатли, когато на официално посещение в София пристигна сръбският крал Петър Първи Караджорчевич. Цяла седмица от сутрин до вечер репетираха за посрещането му по софийските улици и за военния парад в негова чест. Кметът щял да го посрещне не на гарата, а при специално издигнатата триумфална арка на Лъвов мост. От там щял да дойде при тях, строени пред катедралата „Св. Крал“, за да се поклони на светите мощи на някогашния сръбски крал Стефан. Да внимават да не си извадят очите със щиковете, когато вземат „за почест“, да слушат заповедите на ротния, а не да зяпат по фустите из сърбалото се гражданство. През цялата тази седмица на подготовка той си мислеше защо е цялата тази дандания, след като не са минали и двайсет години, откак сърбите са ни нападнали подло след Съединението. Вярно, този крал е друг, но и с него утре ще се бият в някоя бъдеща война, нищо че днес го посрещат и го изпращат със сто и един топовни салюта,. Нали съседите винаги се мразят, и в най-дивото село, и в най-културния град. Пък и в самото възкачване на крал Петър Първи на престола имаше нещо болно, само преди година сърбите убиха краля и кралицата си и хвърлиха труповете им през прозореца. Държавите бяха сложни организми, по високите им върхове ставаха неща, които той не можеше да види и да разбере, макар мисълта му да се надигаше на пръсти. Явно стъпалото, на което се намираше, бе още твърде ниско, но пък предчувствията му наистина се сбъднаха: във войните, започнали по-късно, всичките съседи станаха врагове.

  Най-силното преживяване от посрещането на крал Петър Караджорджевич бе парадът, който поради лошото време се състоя не в Лагера, а на площад „Александър“. Нашият княз и сръбският крал минаваха пред дружините и поздравяваха войниците. Спряха на два метра от Богдан Чизмаров. Бяха не облечени, а излети в бляскави военни униформи. Сръбският крал бе по-възрастен, с мустаци и с изморено есенно лице. Нашият княз беше свеж като иглолистно дърво, имаше брада на мъж в най-голямата си сила и избра да спре живите си и настоятелни очи точно върху Богдан Чизмаров. Нашият изгуби за миг чувството си за време и за място и докато се дереше с единогласния войнишки поздрав, запомни какво си каза: ето го върхът на нашата пирамида.

   Няколко дни след това направи нещо, което изненада самия него. Видя случайно пред щаба на школата началника да стои сам, представи се според устава и поиска разрешение да доложи. Онзи кимна съгласително и Богдан Чизмаров започна направо: няма никакви протекции, а иска да остане на служба като офицер. Позволява си волността да търси подкрепата му, защото е дълбоко убеден, че да се гордееш с Отечеството е недостатъчно. Неговото лично желание е някой ден и Отечеството да се гордее с него, а за подобна цел по-подходящо място от войската няма.

   Каквото и да си е помислил тогава господин майорът за него, явно го беше запомнил, защото при завършването на школата Богдан Чизмаров получи назначение като младши офицер. Заедно със строевата и парадната униформа, му зачислиха и револвер. Цял живот щеше да го има, без нито веднъж да гръмне. С Йордан Стефанов Йовков се раздели с уважение и с нищо повече.












Иван Станков в „Кръстопът“.

Поръчайте си „Вечерна сватба. Разкази от други времена“ (ИК „Хермес“, 2020 г.).