Прочетете откъс от „Превъртане“ (ИК „Жанет 45“, 2021 г.) – новия роман на Петър Денчев. Очаквайте и втори фрагмент от книгата до края на януари.
Коя е Мария? Коя е Кристина? Въпросът е по-скоро дали ще бъдем същите в друго време, в чужд живот. „Превъртане“ страни от еднозначните отговори. Романът се появява две години след предходния от Петър Денчев, след „Малкият бог на земетръса“. А „Малкият бог на земетръса“ е повествование за начините, по които човек се формира, за социалната среда и нейните сложни отражения, за ординарното и неговите граници. „Превъртане“ не продължава със същата идейно-тематична линия, не и директно. По-скоро си служи с нея, разгръща я чрез различни ракурси, но и пита какво изобщо е гледната точка, какво точно я определя: делничното или личността, както и доколко или защо моралът и нравствеността са важни. Текстът на романа е колкото актуален, толкова и сам проблематизира актуалността…
Мария и/или Кристина
Първо трябва да кажа, че сме двама. Казвам го като персонаж, като на кино, като глас от радиото. Все едно, казвам го не като себе си. Като човек, който не съм аз. Представете си, че все едно гледате един от онези моменти, в които някой се обръща в камерата и казва някакви силни думи на публиката; без значение какви. Бам! После същият човек се обръща, камерата го снима в друг ракурс и казва още нещо. Все едно е той, ама не е. Бам! Една действителност, две гледни точки. Така е, защото единият, който говори, не иска да изпитва срам от илюзиите на другия, докато мълчи, и обратното. И така се редуват – единият говори, другият мълчи. Тук, разбира се, не съществува някакво раздвоение на личността, някакъв психиатричен момент. Така се справям по-добре със света, като си представям, че една част от живота ми се разиграва от един герой, а другата я разказва някой, който знае всичко и тихичко се подиграва на събитията и героите. Включително и на мен.
Всъщност дори сме трима, ако броим котарака, който се въргаля в прахта навън. Опитвам се да не го пускам, но той се изхитря и понякога се промъква вътре. Особено когато съм пиян. Често пъти ми се случва да потъна в алкохолните мечтания. Камерата ни следва и тримата, понякога поглеждам в обектива, за да кажа нещо умно и възхитително. Най-вече когато съм пиян. И всъщност нищо не казвам. Насилвам се, ала нищо не излиза от устата ми. Става така, защото забравям и своето име от пиянство. Значи въобще нямаше значение колко сме. Дори с котарака понякога се превръщахме в едно същество; най-вече в замъгленото ми съзнание. В такива случаи най-спокойно можех да заживея неговия живот. Щях да обикалям да търся вместо него храна, да се размножавам вместо него, да спя през протяжните следобеди и да се бия със своите съседи по територия. Не мисля, че животът ми би бил по-различен от сегашния. Разбира се, щеше да има някои малки разминавания, но все пак щях да имам своите малки предимства. Котките винаги са вдъхновявали толкова много легенди и тайни вярвания, че определено си заслужаваше да се вселиш в някоя от тях. Или поне да я допуснеш до себе си. Бяха вдъхновяващи създания дори когато се търкалят в прахта или пък изпаднат в хормонален делириум по време на размножителния си период. Дори само заради уважението си струваше да се вселя в тялото на някоя. В крайна сметка в котешките очи не седи нищо повече от идеята, че ние, хората, сме малко по-големи котки от тях. Така че си приличаме.
Някога например моряците вярвали, ама истински вярвали, че само ако на борда има черна котка, това би било гаранция за успешен курс. По този начин биха избегнали бури, корабокрушения, подводни скали, неблагоприятни ветрове и всякакви други неприятни преживявания, които съпътстват всяко плаване. Не знам защо, но това ми се струваше много глупаво суеверие – котките нямат нищо общо с морето. Успешното плаване според убежденията на моряците обаче зависело от благоволението на тези малки, но всъщност изключителни животни, за които знаем твърде малко. Нищожно малко. Жените на моряците също вярвали в тези легенди, затова и те гледали в домовете си котки, така че да бъдат способни да осигурят алиби на своите съпрузи пред природните стихии. Едва ли не, ако тръгне да потъва корабът, някой от моряците ще се примоли на Посейдон, сирените или Христос, нашепвайки: Недей, пощади ни. Дори вкъщи имаме котка. Онези моряци, които аз познавах, обаче нямаха никакво отношение към котките. Дори ги презираха. От друга страна, рибарите пък бяха толкова свързани с котките, или по-скоро котките бяха свързани с тях. Рибарите са състрадателни хора. Винаги им хвърляха по нещичко. Може би техническият напредък е заменил котките в корабоплаването. Направил ги е излишни. Какво да се прави?
Но с това не се изчерпват всички изключителни неща, които можем да разберем за котките. В гимназията например имах учителка по история, която твърдеше, че римляните намирали котките за символ на свободата. Въобще не ѝ вярвах. Вероятно заради техния особен характер и липсата на уважение към другите. Аз обаче предпочитах да приемам котките като симпатични същества, от които не зависи моята съдба. Цялата тази игра с това да даряваш съдбата си в ръцете, или пък в лапите, на някого ми се струваше безумна. Никога не съм намирал нещо красиво в нея. Как така моята съдба ще зависи от някаква космата топка, която дори не знае за какво мечтая, какви са моите желания? Въпреки това моята учителка по история изреждаше и други, меко казано, странни твърдения за котките, които обаче не намираха потвърждение никъде. Нито успях да намеря източниците, където ги е прочела, нито пък някой друг твърдеше същите неща, които и тя. Сред нейните твърдения беше, че котешката муцуна е била изобразена на знамето на Спартак от племето меди. Нещо като символ, емблема на неизвестно какво. Един вид – с котките напред! Дотогава въобще не бях чувал, че съществува такова племе. Да си призная – и сега трудно се сещам за племето меди. Не е първото нещо, което идва наум.
Също така тази мила жена, която иначе имаше ехиден смях, който унищожаваше миловидния ѝ образ, ни уверяваше, нас – малките мозъци, че някои северни славяни изповядвали вярването, че погребвайки все още жива котка в полето, ще си осигурят богата реколта за цялата година. Това напомняше по нещо на алибито на моряците, но беше по-жестоко. Представях си жестокостта на този ритуал – горкото животно, надарено с красива мека козина и симпатична муцуна, което умира. Очите и ушите му се пълнят с пръст, то продължава да мяучи, но тежестта на земята го натиска. Пръстта продължава да се сипе отгоре, докато не замлъкне. И то остава там долу – погребано живо, в името на една илюзия за успех, една представа за успех – бъдещата реколта, която може да бъде унищожена от сушата, градушката или насекомите. Кой знае какви още беди можеха да сполетят реколтата и целият ритуал и животът на котката да са отишли напразно?
Ала в човешкия свят беше така.
Където нямаше логика, идваше вярата в ирационалното.
Веднъж, като се прибирах към вкъщи, настигнах учителката по история и я питах: А вие имате ли котка? Тя не живееше много далеч от нас, съответно споделяше и подобна на нашата съдба – малка панелна кутийка, в която трябваше да изпълнява своите жизнени и социални функции заедно със семейството си, което се състоеше от съпруг с плешиво теме и прошарени мустаци и висок син – Радо, който не можеше да играе футбол, освен това беше ужасно разсеян. Щом я настигнах, жената ме погледна изненадано, засмя се гръмко и каза: Не, разбира се. От какво се разбираше – не знаех. Можеше да каже, че няма място. Щях да ѝ повярвам. С такъв дълъг син и съпруг с прошарени мустаци сигурно не оставаше място за котка. Или пък можеше да каже, че е алергична към козината на котките. Че не понася задължението да се грижи за тях. Тя обаче не каза нищо, а просто се засмя гръмко и ехидно, показвайки ми едрите си, пожълтели от цигари зъби. Това беше един от първите примери в моя живот за липса на последователност. Как можеше толкова фанатично да говори за котките, а да няма собствена? Мислех си аз. Пълно несъответствие. Ако бях на нейно място, със сигурност щях да имам поне две котки. Настоявах аз в мислите си. От днешна гледна точка дори симпатизирам на тази нейна непоследователност. Мисля си, че в някои случаи липсата на последователност би могла да спаси много човешки животи. Както например, ако нацистите не бяха така последователни в унищожението на други раси, със сигурност щяха да оживеят много хора. Тези мисли ги споделяше и моя приятел Жоро, с когото по-късно тренирахме бадминтон. Така сигурно и ако онези северни славяни не бяха така индоктринирани във вярването, че трябва на всяка цена да заровят жива котка в земята за плодородие, сигурно много животни биха имали по-щастлив живот. Всъщност – биха имали живот. Въобще. Всичко това, разбира се, ако може да се вярва на моята учителка по история. Ако искате да ѝ вярвате.
На мен обаче нищо не ми пречеше да си представя, че мога да се вселя в симпатичното тяло на котарака, с който съжителствахме. Или по-скоро аз съжителствах с него. Или той с мен. И това няма значение. Важното беше, че бих могъл да вляза под тази мека козина и да обладая тялото му със своя ум, за да не бъда себе си. Каква по-красива фантазия? Сигурен съм, че няма човек, който да не вярва в свръхестествените сили на малките топки косми. Присъствието на котарака ми даваше възможност да имам друга перспектива за себе си и разбира се – спокойствие. Колкото пъти го наблюдавах, толкова пъти можех да си представя, че мога да бъда някой друг, а не този опиянчен глупак, който се е провалил.
Какво пък, котките не са никак лоши.
Мислех си, че няма да ми е лошо.
Не си единствен на света. Мислех си аз, докато го наблюдавах. Има още някой като теб. Някой, който прилича на теб. Някой, който да разказва. Със сигурност обаче другият не е котка. Какво да се прави? Единият живее своите провали, другият вижда чуждите, но и моите. Но и на двамата може да ни се вярва. Както вече казах, там, където отсъства логиката, идва вярата. Тя обикновено не може да се обясни. Всъщност обяснение има, но е по-добре човек да не го търси, защото по пътя към обяснението настъпват твърде много други обърквания. Така че предлагам да вярвате и на двама ни. И на мен, и на него. Не е особено трудно. Ако искате, де.
В крайна сметка някой беше казал, че е лошо, ако не можеш да вярваш на никого. Като се замисля, май наистина е имал право. Май го беше казал един босненски писател, който цитираше някакъв друг писател, който пък дали не цитираше друг писател. И единият е виждал в думите на другия това, което собствените му очи са искали да видят, пък другият го бил казал, без да знаем защо. Както обикновено става, когато си мислиш, че срещаш собствения си поглед, така се припознаваш в чуждите думи много лесно. Но пък думите си струваха. И мисля, че е бил прав този писател, защото все пак е добре да вярваш на някого. Не е важно кой го е казал това, важното е, че го помня. В крайна сметка това вече наистина няма никакво значение, защото напоследък чета само на пияна глава и ми е трудно да помня имена. Нещата, които преди четях, помня с точност. Спомням си вълнението от Сирените от Титан, Момчетата от улица Пал, Нежна е нощта. […]
Петър Денчев е български писател и театрален режисьор. Завършил е режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2010 г. и магистърска програма „Театрално изкуство“ през 2017 г.
През годините има номинации и награди от различни конкурси за поезия и проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ печели конкурса за нов български роман „Развитие“ през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.) и романа „Тихото слънце“ (ИК „Жанет 45“, 2012 г.). Неговите романи „Малкият бог на земетръса“ (ИК „Жанет 45“, 2019 г.) и „Превъртане“ (ИК „Жанет 45“, 2021 г.) са номинирани за наградата „Хеликон“ (2019 г., 2021 г.). Негови произведения са превеждани на сръбски, македонски, словенски, немски, английски и фарси.
Поставял е спектакли на сцените на повечето големи театри в България (Народен театър „Иван Вазов“, Сатиричен театър „А. Константинов”, ДТ „С. Бъчваров“ – Варна, ДТ „С. Огнянов“ – Русе, ДТ „Г. Милев” – Ст. Загора и др.). В периода 2017–2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. От 2020 г. е режисьор в ДТ „Стефан Киров“ – Сливен.
