Тезей не чака и не вярва в нищо
освен във враговете. Враговете
го правят воин, затварят го сред себе си
в обсадата на плавните му мисли.
Той мисли – враговете са море,
което просто трябва да преплува
и в този ден не го интересува
дали ще се наложи да умре.
На неговия остров няма нищо.
Той няма кораб, нито екипаж
обхожда сам самотния си плаж
и вижда, че светът не съществува.
И вижда – враговете са мираж,
със който няма как да се воюва,
защото тази битка няма цел,
защото няма крепост за превземане,
принцеса за спасяване, любов…
тогава е готов за Ариадна,
защото е готов да разбере –
човек воюва не за да умре,
а за да има повод да живее.
Тезей разбира всичко и се смее
на своето море от врагове.
Загърбва го и тръгва към земята
в недрата на самотния му остров,
където е отглеждал своя звяр
безбройни разточителни години
и няма извинителна причина
да продължава да го храни днес.
…
Когато след години го попитат
Какво е любовта? Сърдечен ритъм,
препускащ като кървава победа?
Или заслуженото пиршество след бой?
загадъчно ще се усмихне той
и ще им каже, без да го разбират
Любов е онова кълбо от прежда,
Което те повежда към недрата ти
да срещнеш своя минотавър.
И да излезеш богоравен.
Елица Мавродинова в „Кръстопът“.
През страницата на Елица Мавродинова във Facebook можете да поръчате нейната трета книга – „Съм“ („Брегов и Радев“, 2021).
