и си обещах:
Той и аз ще сме приключили,
когато тази ябълка изгние.
Държах я на бюрото си.
Отпечатъци от зъби
се извиваха навътре,
бялата плодова плът затваряше
мекотата си с коричка.
Това продължи немалко дни.
После си казах:
Искам да спася тази ябълка!
И я залостих в хладилника.
Междувременно тя се накланяше
към раната си – глава без лице,
чакаща в своя студен затвор,
а бръчките се задълбаваха.
От време на време
я оглеждах и преценявах:
Бива си я още, настоявах.
Още става.
Катерина Стойкова в „Кръстопът“ и в DICTUM.
