Болката е като онзи звук, който се появява един път в годината, по времето, когато козината ми е вече къса. Започва първо много тихо да дълбае точно под кожата на корема, но това не е неприятното дълбаене на насекоми, които след това ще напълнят тунелите със своите яйца и ларви, не, това е мекото навлизане навътре на лъжица в буркана с меда. Течен мед, преди да бъде захаросан. Не е неприятно, но и за миг не би могло да се повярва, че е възможно нещо такова да предизвиква доволство, защото е ясно какво ще последва. И именно в предчувствието за прииждащите звукови вълни, способни да ми спукат тъпанчетата, за близостта на все по-изгладняващата болка, е ужасът на цялото това дълбаене. Да, в него има и някаква малка надежда, че този път няма да се случи, както обикновено се случва. В самото начало усещането е толкова смътно, почти нежно, като погъделичкване, когато се разхождам из градината между цветята. Струва ми се разтегателно, искам (и знам, че мога) да хвана двата му края и да ги дърпам до безкрай без то да изтънее по средата, като твърдото безкрайно мляко, което си измислям, когато съм тъжна (ужасно би било приятно, ако наистина съществува или може да се изобрети твърдо мляко, би спестило всички онези напълно излишни движения на езика). Затова изглежда, че може би си въобразявам за болката, че леките погалвания на цветята не са нищо повече от самите себе си и не е задължително нещата да протичат по предишния си ред. Изключително привлекателни мисли, привлекателни и неправдоподобни. Защото когато видя, че едно от цветята (лале) е престанало да изглежда гальовно, вече няма съмнение. Тогава то изпъва напред и нагоре меките си остри зъби, разтяга ги, преди да ги впие, червените гъвкави зъби. И започва. Въпреки това нататък всъщност няма какво толкова да се обяснява, всичко е грапавини и драскане с метална шпакла по хартия, която така и не се къса – наистина, от нея се отделят малки овални парченца, разхвърчават се като стиропорени топчици, изпадали от скъсан по погрешка плик, но никога не е достигала до края, не се е пробивала дупка, поне не такава, която да заслужава внимание. И все пак сигурно причината е, че никога не съм я оставяла да стигне до края, до дупката. Може би там не е толкова лошо, може би води до нови пространства, в които няма да ми се налага да правя това, което не искам, само за да бъде спряна тя – болката. Защото знам, че колкото повече бавя спирането, толкова пъти тя ще увеличава размерите си и броя на средствата, необходими за него. Тя, болката, гладът.
      Петнадесет пойни птички. Храстовидни орехчета. И аз – само една котка, на която ѝ е наистина мъчно.

Весела Кучева в „DICTUM“
Весела Кучева в „Кръстопът“