(…) Така се стопи март, прецъфтя април, после май почерня и засвятка.

 Денят нарастваше, разтягаше се, тревата (където я имаше) буйстваше, от дворовете надвисваха първо разцъфнали клони, после нежнозелени листа, накрая наедряваха череши и вишни. Един следобед удари градушка и разкървави задълго тротоара.

  Дишахме ту люлякови, ту липови аромати. Привечер след привечер се унасяхме в разговори, въртяхме „обратни“ кръгчета из преките, изморяхме ли се, или ако преди това небето протечеше – решавахме да влезем някъде за по едно малко (друг път – за две-три големи).

  Да влезем е условно казано. Действително влизахме, но и веднага излизахме в дворовете на заведенията, или ако валеше – в разни пригодени за целта навеси. Вече бе в сила забраната за пушене и заклетите пушачи като Вергил от април до октомври признаваха само местата на открито. Такива наоколо имаше доста, но за разнообразие, а и увлечени в приказки често се озовавахме в съседни квартали, където също намирахме приятни заведения.

  Докато обикаляхме, си мислех на какво хубаво място живее – хем в центъра, хем относително тихо, чисто, спокойно. Ако имах пари, щях да си купя къща точно тук, а не в подножието на Витоша, където клефуците, с извинение, често демонстративно плуват във водите на уличните вади, а пишман милионерите ги прескачат, придърпвайки с ръце крачолите си и псувайки екзотиката да се пазарува пеш…

  – Бях прекалено млад, още имах амбиции – заразправя Вергил, докато влизахме в поредното заведение. – Калина, студентка по кинорежисура, ми предложи да напишем сценарий за нейната дипломна работа. Игрална късометражка. Речено-сторено – написахме. По-скоро аз го написах. Калина участваше с прочитане на написаното и с коментиране – тази сцена може би да, двете следващи реплики сякаш не.

  Но и това не беше никак малко. Младият пишещ непрекъснато има нужда да споделя, да бъде окуражаван. А и нали Калина щеше да режисира филма. Най-важното беше на нея да ѝ хареса. Тъй че тя решаваше, макар и с много колебания, кое да остане, кое да махнем. Къде да подсилим емоциите, къде да вкараме повече житейска логика…

  Калина беше интересно момиче. Нервно лице, черни дълбоки очи и много хубаво тяло, само че прикрито под прекалено широки и развлечени дрехи. Уж се виждахме всеки ден, а забелязах пропорциите ѝ по-късно, посред лято на Витоша…

  Вергил започна разказа си малко неочаквано, по средата се прехвърли да описва Калина, после пак така неочаквано прекъсна, за да намерим подходящо място – бистрото, задния двор, поръчката, – следващата част се позабави.

  Дотогава бях чел няколко негови разказа. Не бяха лоши, но и кой знае какво не бяха. Пък и ги конструираше по доста сложен, донякъде маниерен начин. Това не е любимият ми тип литература, тъй че не следях внимателно изявите му, те май и не бяха многобройни.

  Последната му книга, някаква повест, се казваше „Старецът трябва да умре“. По-късно Вергил щеше да ми предаде накратко съдържанието ѝ, а още по-късно щях и да я прочета, защото именно тя се намираше в ядката на завладялата го история. В началото обаче само спомена, че две години, след като излязла, ровейки в интернет, попаднал на нея.

  В първия момент не разбрал, че е тя, мярнал заглавието – „Старецот мора да умре“, то хем му напомнило нещо, хем не разбрал веднага, загледал се в корицата – никога не я бил виждал, така че напомнило-ненапомнило, щял да отмине, когато прочел в горния десен ъгъл името на автора – Вергил Стоилов.

  Стреснал се, върнал се на заглавието, ами да, този път тутакси си го превел: а, стига, бе! Кликнал два пъти върху корицата. Появило се пясъчното часовниче и запресипвало от пълно в празно, т.е. мислело, т.е. запецвало сякаш. След някоя и друга безплодна минута внезапно се разбързало, дръпнало го във виртуалното пространство и хоп – корицата, часовничето и Вергил изплували в македонския сайт „Каде е наjевтино“.

  Именно там била намерила пристан книгата на Вергил, а че е тя, той се убедил през следващите няколко минути. Вероятно изданието било пиратско, доколкото писателят Стоилов, носител на авторските права, не знаел нищо, но може пък Жоро Дойчинов да знаел нещо, побързал да позвъни той на Жоро.

   – Ти сигурен ли си, че това е твоята книга? – попитал не по-малко изненаданият издател.

  – Заглавието е моето, името е моето, какво още трябва, за да съм сигурен? – възмутил се Вергил.

   – А, какво?! Може да е някой техен Вергил Стоилов.

  – Да бе, да! Техният Вергил Стоилов с техната повест „Старецот мора да умре“! Верно, че техниот Гоце Делчев е баш ко нашио Гоце Делчев, ама все пак…

  Възмущението на Вергил вдигнало децибелите и Жоро благоразумно приел, че това е Вергиловата книга. В течение на разговора станали ясни още някои обстоятелства. Излизало, че самият Жоро е дал книгата на свои приятели – македонски издатели. Още днес щял да им звънне и да провери да не би те да са я издали.

  – Хубаво, ще чакам да ми се обадиш – помирително затворил телефона Вергил.

  Можел добре да си представи как Жоро Дойчинов им е казал нещо от сорта – на ви няколко книги, взимайте, от мен да мине, четете, превеждайте каквото ви душа сака. Ама, такова, авторски права нямаме, едно-друго – Жоро сигурно великодушно е махнал с ръка, убеден, че всеки автор трябва да подскача от радост, ако го преведат, било на английски, било на македонски, а не да се терзае за неосъществими неща – права, пари, покани за гостуване и прочее глезотии…

  Вергил разказваше по доста разхвърлян начин. Непрекъснато се отклоняваше, добавяше това или онова, запецваше в спомени или внезапно хукваше далеч напред, за да се върне после отново рязко назад. Слава богу, разказът му беше устен, във всеки един момент можех да го прекъсна, да попитам нещо, да уточня друго. Но знаех, че и така пишеше, и читателите му доста се трудеха, за да се ориентират в действието.

  От друга страна… един слушател трябва да демонстрира минимум възпитание и поне да се прави, че слуша, докато читателят е свободен човек, винаги може да захвърли книгата върху леглото, да я върне на лавицата или дори да я метне през прозореца.

  Както и да е, не бих могъл изцяло да следвам лъкатушенията на Вергил-Стоиловата мисъл, нито пък да ви предам хаоса от подробности, в които той по навик пребиваваше, но все пак някаква негова обърканост ще спазвам, защото тя говори много за живота му и за характера му, а и за самата история, която се опитваше да ми разкаже – оттук, оттам, по костилка, по черешка, по шепа вишни, както дойде.

  Чавдар Ценов е автор на книгата „Удавената риба“, наречена съчинение, на сборниците с разкази „Черно под ноктите“, „Щраусовете на Валс“ „Другата врата“ и „Имало едни ден“ (избрани разкази), на романите „Кучета под индиго“ и „Накъде тече реката“, на сборника с малки новели „Отклонения наесен“, както и на повестта „Старецът трябва да умре“.
  Книгите му са номинирани за много награди: Роман на годината, „Елиас Канети“, „Перото“, „Хеликон“. Два пъти е награждаван с Националната литературна награда „Христо Г. Данов“, получавал е Годишната награда на „Портал Култура“, наградата на „Литературен форум“, а през май 2019 г. проф. Светлозар Игов му присъжда „Дъбът на Пенчо“ за неговата проза.

  Тук можете да поръчате „Старецът трябва да умре“ („Рива“, 2022 г.) от Чавдар Ценов.