Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки. Да видя как техните отсъстващи изражения бавно се изпълват със съзнанието за моята липса и разкриват единицата мярка на наказанието: твърде късно опомнилата се обич към мен.
Често пъти копнеех по детски за такива моменти на съвършено прицелен замах, за онази особена лъскавина на счупено стъкълце, която придобиват очите след основателен шамар. Не яростта на удара срещу тях желаех, а просто тяхното смайване – глътнало езика, изгубило ума си – щом осъзнаят, че както толкова други неща, са пропуснали и моя край. За предпочитане – по тяхна вина. Приискваше ми се в такива мигове да застана на най-горното стъпало на смъртта, за да гледам как, клети и зашеметени, бащата, маман и дори Дребния драпат нагоре към мен. Пъхтят над оскъдните грижи за моя милост. Над минимума от внимание, поделен между тях и мен. Над снизхождението, предрешено от няколкото гени прилика помежду ни. Копнеех за този миг дестилирана скръб по загиналото им уж дете – проста болка по своето, забравено да съществува покрай тях.
На нещо такова се надявах тогава в своите фантазии. Смъртта, мислех си, е абсолютната склероза за ония, които вече нямат сърцебиене. Ала за кратко – дори за живите. Не заради забравата, а заради другия, далеч по-важен симптом, който може да им причини: способността да си спомнят и най-далечното като нещо, което се случва сега. Нещо плътно и продължаващо, в което отново са. Точно на това се надявах. И тогава щях да наблюдавам как в моите пълзящи към мен близки като отприщени от бент води нахлуват спомените за безпроблемното ми раждане, за трудното и ревливо заспиване, за намусеното ми личице и преди, и след дебелите очила, за моя детски инат и твърдоглавата тийнейджърска самота, пръсната по световната карта над кревата ми. И най-накрая – за петнайсетгодишната ми любов: смътно лице на момиче – твоето – което още не беше се появило и така и щеше да си остане непознато за тях.
Една от любимите ми книги беше „Смъртта е занимание самотно“. На мига се влюбих в заглавието ѝ, а после, докато я поглъщах, и в капчиците мъгла, обвили всичко отиващо си от онзи излишен свят, за който разказваше. Омайваше ме гнилият дъх на локви, които Сеяча на гибел – нелепото вонящо старче от романа – оставяше из страниците, докато с главния герой се надпреварваха за живота на всички онези самотни и скапващи се души, изоставени в своите ъгли. Вярвах, че един от тези ъгли е моят, но не знаех искам или не и за мене да дойде някой. Другата книга, която малко по-късно открих, беше „Соларис“. Сякаш цялата влага от разнебитените венецианска кейове на Бредбъри се беше оттекла наведнъж в протоплазмения гигант на Лем – Океана, който властваше над паметта. Но най-скъп ми беше последният параграф, особено финалното му изречение: „Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса.“
Макар навършил петнайсет, когато те срещнах, аз все още по навик си фантазирах самонадеяни умирания: скок в пропаст с гладни крокодили, разпъване до хралупа с оси, тъпа и ръждива гилотина. По онова време те бяха вече само мрачно забавление – игра, лишена от истинското намерение да накажа маман, бащата и даже Дребния. Преди теб не беше ми хрумвало единствено пълното и окончателно разтваряне в нищото. Абсолюта на истинския (к)рай. Просто да си сваря и да седна да си изям обувката заради теб. И тогава, докато ти ме гледаш развеселена, цъкаща с език, отмерващ земното ни време – изведнъж да ме няма. Едновременно да ни няма: без нищичко да сме разбрали, без съзнание за ентропията, без кратката забрава на фалшивия свят.
Без нищо да остане от нас.
Истината е, че само твоето лице можех да си представя скърбящо за мен, отразило смъртта ми. Въобразявах си например ето това: когато ти казват, че съм умрял, ти вдъхваш съвсем предпазливо пламъка – уж, както се прави, просто дишаш. После свеждаш клепачи и няколко секунди преседяваш безучастна, без камъче милост в гърдите си. Дори се подсмихваш с онзи твой всевиждащ сарказъм, който хапе устните ти и те прави плашещо зряла. Пак ли, помисляш си, все едно подобно предателство се е случвало и преди, и внезапно усещаш как сънят те поваля. Само че не заспиваш. Свиваш се в леглото си и оставаш така, неподвижна. Час, два, чак докато проливната вечер окаля въздуха в стаята с мръсните си крака. Дострашало те е от призрака ми повече, отколкото имаш сили да го обичаш. Аз разбирам това, разбирам го, и изпитвам към теб и вина, и бясно състрадание, защото навярно сам, по невнимание, съм причинил смъртта си, която за първи път боли истински някого.
Представям си още как в абсурдното очакване да се появя, да раздвижа незримо атомите, ти дебнеш няколкото метра въздух от прозореца до вратата. Капката в прицеленото ти око е лупа. Завито през глава, цялото ти тяло па̀ри срещу леденото течение от освободеното ми място в света. Трескаво пламъче, което се мъчи да го опровергае, докато пръстите ти стискат ли стискат ръба на чаршафа, препречил смъртта. Цялата смърт, под която ти си още изумително живата.
Навярно в този миг, както си се свряла под изрезките от рок списания (всички онези гримирани черепи по стената, които само дрънкат за смъртта), ще трябва да дръпна завивката и да плъзна ледена длан по гърба ти, да изпукам в ъгъла зад раклата или да премигна в здрача. Като една от белите звезди джуджета, чиито сърца се пукват да оповестят смъртта, а не раждането им. Бях ти описвал подобно състояние и преди: нещо като сърцебиене, учестено дишане, притискане в гърдите – усещането за настъпващ край. И все пак, дори и в абсолютното отсъствие на време, навярно щях да се надявам, че нещо още може да се отмени, да се поправи. Представях си как, почти възбудена от скръб, ти хващаш главата ми, разбита в някой ръб по невнимание или напротив, чуй това – жертвала се да те изтръгне от хищна вълна. После заблъскваш с нея върху матрака, по отпечатъка на твоята глава върху възглавката, в спомена, вдълбан за мен в пуха ѝ. Как можа, как можа, как можа, повтаряш и цапаш с целувки оцелелите ми против всички закони на физиката очила.
Но дори и в този миг на пределна интимност, филтриран от въображението ми – смърт, посветена на теб – до слуха ти щеше да стигне пукотът на чиниите в мивката и сурнатите по пода чехли, кихащото тоалетно казанче и цъкащите езичета на вратите. Всички онези звуци, чрез които животът в крайна сметка съществува. Именно те – дребните, неизменните – щяха да ме отделят от теб. И тогава нямаше да ми остане друго освен наистина да пожелая нищото, в което да не чувствам и не помня нищичко. В което да не виждам дори лицата на покрусените си родители.
Антония Апостолова е родена в Бургас, града на морето и поезията, където завършва английска гимназия и издава първата си поетична книга – „Солена ябълка“. Дипломира се като магистър по английска филология в СУ „Климент Охридски“ и петнайсет години работи като редактор и журналист във водещи български медии. След като окончателно напуска корпоративния свят, създава литературния сайт и фейсбук страницата към него „Литературни разговори”, където публикува рецензии за най-новите издавани у нас книги, интервюта с писатели и новини за предстоящи заглавия. Преводач е на израелския поет Амир Ор на български – „Езикът казва“ (Издателство за поезия „ДА“, 2017 г.). През 2019 г. излиза втората ѝ книга – сборникът с разкази „Потъване в мъртво море”, а през 2021 г. – романът „Нас, които ни няма“; и двете издания на „Жанет 45“. В момента се занимава с рецензиране и редакция на ръкописи, както и с литературни консултации. Оперативен критик е към „Литературен вестник“, пише редовно и за сп. „Мениджър“.
Оттук можете да поръчате „Нас, които ни няма“ („Жанет 45“, 2022 г.) от Антония Апостолова.
