само градът умее да приютява така
единствено тук клоните се разтягат по цялата улица –
пазители на всички заплахи от детството
обещания да те закрилят от тъмното
досущ всички бащи които са те оставили
понеже не познаваш спокойствието на брадите им
позволяваш на всеки от тях да те изпраща
но само до входа
ти самата никога не си пристъпвала по-натам
от години нощуваш в усещането
че най-безопасно е в центъра на заплахата
помниш всяко посегателство над плътта
всяка обида като нехаен жест на езика
затова когато най-сетне влезеш
ще завариш първата невинност задрямала
ще я прегърнеш
и така ще осъмнете
и като светъл лъч през процепа на пердето
ти най-после ще разбереш
да простиш не значи да оправдаеш
Камелия Панайотова в „Кръстопът“.
